Пет месеца. Пет месеца Аластар прекара в гората в опити, провали и болка. През цялото това време беше научил много неща, но не беше станал майстор на меча, както му се искаше. За кой ли път шумът от учебните мечове отекваше в гората, карайки всички живи твари да замлъкнат.
Замах. Севернякът отново се оказа по - бърз и отбегна удъра, насочен към тялото му. На свой ред той също атакува и се усмихна незабележимо, когато младият ковач парира. Последва серия от удъри. Не бяха изпълнени с яд като в началото, а някак изчакващи, изучаващи противника. Момчето отскочи назад, когато Орб се опита да го прониже, и парира атаката, която целеше да му сцепи главата. Изведнъж видя открито място и понечи да забие юмрука си в стомаха на Орб, но отново се оказа твърде бавен. Докато се изправяше усети тежкото стъпало на ковача върху гърдите си и залитна назад. Претърколи се преди севернякът да го застигне с учебния меч и скочи на крака. Нова поредица от атаки и парирания. Колко време беше минало? Беше изморен и задъхан, но не можеше да спре. Замахна отново и като че ли успя да закачи дрехата на учителя си. Не му остана време да разсъждава по този въпрос, защото Орб го атакува отново. Изведнъж усети юмрука му върху лицето си и залитна назад. Всичко приключи веднага щом ковачът допря върха на оръжието до гърлото му.
- Мъртъв си - каза той.
- Трябва ли да го повтаряш всеки път като ми разбиеш носа? - измънка момчето, държейки пострадалата си челюст и кървящия си нос.
Орб му подаде ръка и го прати на реката да се измие. През това време запали огън и извади малко от сушеното месо, което им беше останало.
- Тази нощ ти е последната тук. Утре се връщаме.
- Добре.
Аластар мълчаливо задъвка. Може би чакаше някаква похвала от Орб, но знаеше, че той бе твърде пестелив с добрите думи. През петте месеца в гората момчето беше единствено критикувано за това как държи тренировъчния меч, как опъва лъка, когато стреля по дивеча, как не е достатъчно съсредоточен по време на физическите изпитания, на които всекидневно беше подлаган... За свое голямо учудване Али откри, че всичко това не го дразни, а го кара да се старае повече. В следствие на това се беше научил как да се бие доста прилично, но имаше още какво да учи. Понякога се хващаше как мечтае да напусне Голям шип и да се присъедини към армията на Рае или към някои наемници. Унасяше се в мисли за пътешествия до далечни страни, където ще може да воюва...
В такива моменти, сякаш прочел мислите му, проговаряше Орб. Казваше, че няма по - лошо от войната. Отделяш се от семейството, живееш ден за ден и убиваш. Но тези, които убиваш не са просто някакви хора. Те също са деца на някоя майка, която се моли на Боговете да се върнат живи и здрави. Може би имат жени и деца, които след смъртта им ще останат без закрила. Войната не е добра за никого, казваше той. Аластар се съгласяваше безмълвно, но вътрешно му се искаше да се сражава. И да печели.
- Аз ще лягам - каза севернякът. - Съветвам те и ти да заспиваш. Утре...Утре ти предстои интересна среща с майка ти.
- Да...Лека нощ.
Майка му. Не му се искаше да я вижда. Поне не и след като беше отсъствал за толкова време. Дали щеше да му говори? Не...по - скоро - дали щеше да му проговори някога? И как би могъл да я убеди, че действията му не са били провокирани единствено от някакво егоистично желание за приключения, а от стремежът му да се обучи до някаква минимална степен да борави с оръжия, за може да защити нея и хората, които обича от нападения... "Кого заблуждаваш, кретен такъв? Какви нападения? Голям шип е единственото място, от което никой не се интересува, докато не дойде време за прибиране на виното..." Щеше да се наложи да измисли нещо по - правдоподобно, но в момента наистина не се сещаше. Излегна се, като от коравата земя го делеше само едно тънко наметало. Вече нямаше проблем с този начин на спане, но в началото бе прекарал не една и две безсънни нощи.
Неведнъж се беше замислял и за Даниел. Чудеше се дали сега вече е женен. Този път май нямаше как да се измъкне. Отново се усмихна неволно, когато си представи картинката как Дани цепи дърва със стария О'Райли. Представи си и как вечер Никол чака четиримата мъже да се върнат, за да вечерят...Не, Даниел по - скоро би умрял, отколкото да се ожени...
Аластар се прозя. Припукването на огъня го унасяше. Момчето се обърна с гръб към огъня и се загледа към тъмната гора напред. Точно преди да заспи видя как някаква сянка се промъкваше из дърветата. Младежът се разсъни веднага и остана притихнал, загледан към мрака пред себе си. Нещото пак помръдна, след което застина.
- Орб? - едва чуто промълви Али. Знаеше, че севернякът щеше да го чуе. Но последва тишина.
- Орб? Има някой в гората...
Изчака малко, но отново не получи отговор. Беше повече от странно.
А сянката продължаваше да стои бездвижно. Изведнъж ковачът си даде сметка. "То ме чака." Изпита страх при тази мисъл, но и любопитство. Надигна се леко - искаше да провери реакцията на съществото, но то си остана на същото място. Аластар се изправи бавно и за всеки случай взе един от мечовете, които беше донесъл със себе си Орб.
Момчето тръгна неуверено напред. Гората беше абсолютно притихнала. Нямаше щурци, нито каквито и да е животински звуци. Слабият нощен вятър сякаш също беше потънал в дълбок сън. Единственият шум, който разкъсваше тишината, бяха хрущящите камъни под краката на Аластар, който откъсваше поглед от сянката между дърветата. Зачуди се дали да го заговори, но едва ли щеше да получи отговор.
И изведнъж спря. Не осъзна напълно защо, докато не погледна надолу към краката си. Беше спрял на границата, където бледият кръг светлина, който огънят даряваше, изчезваше. Вътрешно младият ковач разбра, че ако продължи да върви, ще се случи нещо. Може би сянката щеше да проговори?
Стисна по - силно дръжката на меча и прие почти отбранителна позиция. Сърцето му започна да учестява ударите си и студени тръпки полазиха гърба му. Каквото и да го очакваше, щеше да се справи. Пристъпи...
Но нищо не се случи. Момчето преглъдна, облиза пресъхналите си устни и реши, че е време да проговори.
- Какво...Какво искаш от мен? - опита се да докара на гласа си твърдост, но не се получи.
В отговор последва мълчание, но сянката сякаш се размърда.
- Защо си тук? Какво искаш?
Лек повей на затихналия до преди малко вятър накара листата да изшумят. След което всичко отново застина.
- Не ме е страх от теб! Махни се преди...
- Преди да ми се нахвърлиш с крясъци и сърце, което не може да си намери място в гърдите ти дори сега, когато си толкова смел? - беше шепот. Едва го чу в началото, но след като започна да различава тихите думи, се вцепени.
- Ти... - само това успя да се отдели от гърлото му, но и то прозвуча като стон.
- Аз говоря? Това щеше да попиташ, нали, момче? Вцепеняваш се от страх само при мисълта, че моето безплътно, за съжаление, същество може да говори. Жалък си, момче...
- Какво искаш! Махни се от тук! - извика Аластар.
- Защо повишаваш глас, смъртно дете? Нима това е единственото, което те свързва с този свят?
Беше точно така, каза си ковачът. Наистина ли това същество виждаше какво става в душата му?
- Какво искаш? - повтори момчето и отново стегна ръката си около дръжката на оръжието.
- Да ти покажа какво може да е твое, смъртно дете. Само да ти покажа.
Сянката се приплъзна напред. Ярката светлина, която се отдели след това, накара Аластар да прикрие очите си с длан. Изведнъж усети ужасна жега, все едно беше в ковачницата. Когато очите му свикнаха, момчето видя пред себе си невъобразим пейзаж. Навсякъде имаше само пясък. Огромни хълмове пясък. Небето пред него беше с цветовете на нажежена стомана, почти бяло. На небосвода беше увиснало бледолилаво кълбо. В далечината се открояваха три скалисти, остри върха, които сякаш танцуваха под съпровода на горещия въздух. А сянката беше застанала точно пред ковача. Сега успя да различи мъжка фигура, обгърната в черен плащ и с качулка на главата. Главата на създанието беше наведена надолу, когато то проговори отново.
- Това е само част от онова, което може да ти принадлежи. Това, заедно със създанията в него. Ще имаш властта да контролираш животите им.
Аластар се огледа наоколо и премигна. Сега съществото беше на сантиметри от него.
- Кой си ти?
- Това ще откриеш, след като приемеш предложението ми.
- А ти ми предлагаш мъртва земя?
- Кажи ми, Аластар, какво искаш? Искаш ли океан?...
Изведнъж жегата отмина, а по лицето на младежа се стекоха пръски. Стоеше на брега на прекрасен плаж, а зад него се стелеше тучна гора. Водата, която мокреше ботушите му, беше бистра и се виждаха пасажите малки разноцветни рибки, които плуваха. Слънцето нежно галеше кожата му.
- ...Или може би искаш планина?...
Вятърът развя гъстата му черна коса и довя миризмата на полски цветя. Намираше се насред зелена поляна, а на няколко метра от него течеше весел водопад. Погледна нагоре и леката светлина, която се процеждаше през клоните на безбройните дъбове и елхи. Обърна се назад и съзря малката тухлена къщичка с дървен покрив и пушещ комин. Вратата беше примамливо отворена, а през нея се носеше миризмата на топла яхния и пресен хляб.
- ... А защо не красив палат?
Намираше се в просторна зала, стените на която бяха окрасени с пищни огледала. От таваните се спускаха златни полюлеи, а подът беше от прекрасен бял мрамор, в който можеше да се огледаш. Високи прозорци разкриваха приказния двор отпред, в който растяха цветя, които той не бе виждал. Те бяха подредени в геометрични фигури, а между тях имаше малки пътечки. В самата зала беше препълнено с хора - изящни дами със своите прекрасни рокли и галантни господа. Всички танцуваха под нежните звуци от инструментите на музиканти, които бяха намерили своето място в центъра на залата. Някакво младо момиче, не по - голямо от самия него, беше облечено в красива червена рокля с дълбоко деколте, което го накара да се изчерви, го беше хванало под ръка. Имаше прекрасна руса коса, изразителни сини очи и сочни червени устни...
- Та, кажи ми, Аластар? Какво искаш?
На момчето му трябваха няколко минути, за да се осъзнае.
- Не разбирам какво искаш от мен.
- Давам ти каквото пожелаеш - пари, власт, жени...в замяна на едно малко нещо.
- Какво?
В следващия миг сянката беше на милиметри от лицето му, все така навела глава. Момчето уести хладно докосване по шията си и съзря тънка нишка тъмна материя, която се плъзгаше по верижката и медальона му.
- Искам да свалиш това и да ми позволиш да те направя щастлив.
Аластар се отдръпна и размаха меча пред себе си. Острието мина през фигурата, като за съвсем малко я раздели сякаш на две отделни части дим, но почти в същия момент те отново се събраха в едно цяло.
- Не можеш да ме убиеш с това, глупаво момче. Е...Ще те оставя да помислиш, Аластар. Просто трябва да махнеш медальона и всичко, което някога можеш да пожелаеш, ще бъде твое.
И изведнъж сянката изчезна, а гората се събуди отново. Богове, колко много се зарадва да чуе отново нощните звуци!
Постоя известно време бездвижно, все още стискайки меча в ръцете си. След което се обърна и внимателно остави оръжието на мястото му.
- Къде си тръгнал с това? - чу гласа на Орб зад гърба си.
- Стори ми се, че видях нещо...
- В гората има много неща, Аластар. Огънят ще ги държи надалеч. А сега заспивай.
- Да...
Момчето се отпусна на земята и затвори очи, но дълго време в съзнанието му се въртяха невероятните гледки, които беше видял. Докосна медальона си. Майка му беше казала, че е подарък от баща му, който бил при Боговете. И че, ако го държал винаги до сърцето си, чрез него той щял да го пази. Едно време, спомни си, често говореше на странната висулка с часове. Говореше с баща си и го питаше хубаво ли е там, където се намира сега. Отговор така и не бе получил, а сега знаеше, че никога няма да го разбере.
"Но защо ще иска да го махна?" - запита се младия ковач.
Цялата нощ прекара в търсене на този отговор, но така и не стигна до нещо задоволително. Доскоро дори не беше вярвал, че Боговете изобщо съществуват, но тази вечер беше видял, не, беше говорил с нещо, което дори не знаеше дали е от този свят...
Преди да усети, първите слънчеви лъчи си намериха път през листата на дърветата и севернякът каза, че е време да тръгват.
В Голям шип всичко си беше постарому. Хората се занимаваха с ежедневните си дела. Някои му махаха за добре дошъл, други се правеха, че не забелязват, че се връща. Минаха покрай ковачницата и Орб влезе, за да види как са се справили учениците му докато го е нямало. Още от вратата го посрещнаха с радостни възгласи.
- Майстор Орб!
- Вие се върнахте!
Аластар също ги поздрави. Постоя известно време пред сградата и накрая реши, че ще е по - добре да види първо майка си. А така му се искаше да отложи тази среща.
Тръгна по добре познатия път към дома си, като всяка крачка представляваше усилие. Когато стигна пред вратата, си пое дълбоко въздух и я отвори. Влезе в кухнята и видя Сета, която приготвяше закуската. На масата имаше три чинии. Дали през цялото време е правела това? Надявала се е, че те ще се върнат през всеки ден от тези пет месеца? Изведнъж се почувства ужасно виновен, за това, което й е причинил.
- Мамо? - пророни тихо той. Когато жената се обърна към него с невярващ поглед, той я видя по- дребна и крехка, отколкото някога беше мислил, че може да бъде. Сякаш се беше състарила.
- Аластар... - изплъзна се от устните й и тя се хвърли към него, все още държаща дървената лопатка, с която разбъркваше яйцата. Притисна го силно към себе си и започна да го целува по лицето.
- Милото ми момче! Толкова ми липсваше! - думите й бяха накъсани от радостни хлипове. - Обещай ми... Обещай ми, че никога повече няма да правиш така!
- Обещавам, мамо. Никога повече.
Мелодия: Loreena McKennitt - Ce He Mise Le Ulaingt (The Two Trees)