автор: andromeda_vicky

В началото нямаше нищо.Само мрак и безкрая.След това постепенно, незнайно как, откъде и защо, се появиха звезди и планети, които образуваха галактики - а те всички заедно - една Вселена.И най-накрая се появи тя - мисълта, вечното съзнание, което никой никога нямаше да може да унищожи.
Звездите осветяваха бледия хоризонт на една малка планета, от никого не именувана и никому неизвестна( просто защото нищо друго не съществуваше), която обикаляше по своята орбита около едно новородено слънце.И там - в ядрото на слънцето стоеше тя - мисълта.Стоеше и в обгръщащите я пламъци мислеше...за толкова много неща и в същото време за нищо - защото просто нямаше за какво да се мисли.Но имаше нещо, което много измъчваше съзнанието й - То.Едно неизвестно, малко, зелено нещо бавно се промъкваше в нея и обсебваше мислите и съзнанието й.Не можеше да каже какво бе то.Защото не го виждаше, а по-скоро го усещаше как пълзи по невроните и всяка фибра на все още безтелестната й същност.Усещаше го някъде зад себе си, а обърнеше ли се - него го нямаше.И тогава спираше да го търси с поглед и го виждаше отново.Не й беше нуждно да го гледа - тя знаеше, че е там.Но не знаеше защо - какво искаше от нея тази зелена сянка, това привидение.Главният въпрос, който я измъчваше беше: съществуваше ли изобщо това Нещо или тя си го бе измислила, за да не е самотна.Но не - тя не усещаше самота - та нали целият безкрай й принадлежеше - само на нея. Щяха да са й необходими милиарди години, за да го обмисли и усмисли.Защо да се чувства самотна - щеше да общува със себе си.И все пак зелената мъгла бе там - в нея. Виждаше я, чувстваше я.Искаше да й зададе толкова много въпроси. Защото тя имаше отговори, но не знаеше въпросите към тях.И това най-много я трвожеше - ами ако въпросите не бяха подходящи за отговорите.Ако това несъответствие причини разпадането на Вселената - на нейната Вселена, все още необмислена и неусмислена. Затова не питаше.А всъщност тя имаше отговора на загадката за зелената мъгла - тя лежеше дълбоко в нея, заровена между смисъла на живота и края на Вселената.Но тъй като не искаше да зададе въпроса, не можеше да намери отговора.А нещото все още беше там.Тя го бе заровила зад страха, съмненията и ужасът от неизвестното.Но не го беше убила - то беше още по-живо и напомнящо за себе си от всякога.И един ден щеше да излезе.Да се покаже отново и да чуе хилядите въпроси, които тя - Мисълта, властелинът на Вселената щеше да му зададе.Но дотогава то - зеленото нещо - Любопитството щеше да спи нейде дълбоко из дебрите на съзнанието, щеше да си пробие път до всички съзнания, които все още не бяха родени, за да ги завладее.И един ден щяха заедно да откриват тайни и да разбулват митове, които сами бяха създали.За да стигнат някога до деня, който щяха да унищожат Вселената, защото вече нямаше да има какво да откриват.
В началото нямаше нищо.Само една зелена мъгла, която създаде най - великото нешо - мисълта, но само защото й беше скучно и искаше да си поиграе на Сътворение.