автор: Still_Water

Когато Д. отива при Фредерик, там вече няма нищо. Светът сякаш е свършил; проблясква само светлината на гробните свещи
Като сенки вият снежинки и падат над опустялата пръст. Оголени клони впиват гладките си органи в недрата на остатъка разронена земя. Къде е Фредерик?Вероятно се е стопил, дезинтегрирал се е като ледена висулка, попаднала под омаломощаващия дъх на някой сгорещен дракон. Няма вече риби в морето. Всъщност няма и море. А и за какво ти е морето, шом в него няма риби за колене?
Д. не се чувства много добре. Той излиза от залостената стая и се запътва към морския бряг. Фредерик е постъпил крайно злобно. Да изчезне просто така, без да се обади! Ами листовете, буквите? Какво ще стане с тях сега? Само той може да ги поддържа... Колко е нужен!!!
Като се замисля, Д. все пак преценява, че може и сам да се справи. Вървейки край морската плоскост, когато звездите се качват на небето, а водораслите галят гладките, лепкави камъни на дъното в прочувствен екстаз, когато слънцето среща Луната, а после бяга назад с разкривена от ужас гримаса, Д. среща Фредерик. Неочаквана тръпка преминава през изтормозеното му тяло - за миг се вцепенява, не може да каже нищо, не иска да помръдне. „Въпросите никога нямат край..." - помисля си той в кратките мигове на това времево прекъсване. Ето сега, например, се пита откъде се появи другият, какво иска, дали ще остане... Но остава напълно безучастен и мълчалив, както винаги, вманиачен единствено в собствената си глава, където, тормози се напоследък, като че ли вече не е останало много. Фредерик не изглежда особено изненадан от пасивността на своя другар и възможно най-нагло се усмихва, промълвява „Истина е някъде там!" и се завръща навътре в океана, все по-дълбоко в онова, което го няма.
А как му се яде риба! Два дена без омега-киселини, и Д. вече губи представа за мястото, при което живее. Болезнено усеща как косата му започва да пада на тлъсти кичури, а ноктите му се цепят и ронят по сипкавия пясък. Жалка гледка! Истината е някъде там! Какво го интересува него истината. Не е философ и Фредерик много добре го знае. Той иска само малко риба - една цаца, половин, четвърт цаца - пак ще бъде доволен.
Неговият свят постепенно изчезва и той го съзнава. Създаван от векове с майчина грижа към всеки детайл, отдавна и безвъзмездно подреден, той се стапя в действителността. Вселената и нейните закони. Каква И-Р-О-Н-И-Я - изглежда Д. е застанал пред входа на някакъв крайбрежен бар. С добре прикрито вълнение той слепва длан в дръжката на вратата, която се отваря( каква изненада!), и сладко-сладко пристъпва напред. Попада в някакъв Космос от шум и светлина, усмивки, сласт и розови конфети. Отначало му е трудно да различи каквито и да било фигури в тази феерия от неща. Малко целенасочено фокусиране и очите му получават невероятната възможност да се наслаждават на закръглени тресящи се тела в ритъма на перманентноТО удоволствие. Всичко това му отнема само около шестнадесет мига, но те са напълно достатъчни, за да разбере колко много е загубил от някогагашната си същност, която може би, помисля си той, е била част от този непроменящ се свят. Е, не е напълно сигурен...
След като отделя малко време да се осъзнае от невероятното си откритие, Д. се намества на едно най-спокойно място на бара и се заема с особено значителната задача да разузнае обстановката. Помещението изглежда обширно, или поне достатъчно обемно, за да побере близо десет прелестни създания, впили крака, ръце и каквото още си имат в облицовани в тигров плюш пилони, естествено - излагащи на максимален показ тези си предимства пред разнежените посетители. Дори и със съвършената си климатична система, заведението е изпълнено с цигарен дим - сигурно нарочно, реши Д.. Все пак няма много гости, но са достатъчно, за да изкарват собствениците завидна сума. (Търси се някой, който да завижда - спешно!). Разбира се, трябва да се признае, че сепаретата са прилично запълнени. Всъщност затова той седна на бара. За нещастие това стратегическо място се оказва далеч не толкова спокойно, колкото му се иска. Веднага е пресечен с въпроса: „Какво ще желаете?". Чувства се някак тъп. Ако знаеше какво иска, въобще нямаше да се нуждае от Фредерик, всъщност въобще нямаше да го е грижа за книгите. И все пак, когато неизбежността на този въпрос се стоварва върху него за втори път, той механично промълвява „Една голяма водка" и отново има усещането за дежаву. Почти закономерно и мигновено към него се насочва някаква пищна мадама и му се хвърля на врата. Това му се вижда Свръх-Досадно( а някога даже го търсеше...) и той инстинктивно и грубо я отблъсква, после се надига с убедената мисъл да си пробие път през гъстия въздух към изхода. Тогава чува този тайнствен и преобръщащ глас, който му нашепва за нещо в бъдещето. „Не вярвам, че ще си тръгнете без да изпиете чашата си. Това е първокачествена напитка - както всичко тук впрочем.". Никак не му се иска, но не може да се сдържи да не погледне в посоката, откъдето идва репликата. Чудно хубаво девойче, някак не на място - точно като него, и твърде наясно - за разлика от него. Несъзнат импулс пропълзява под лъжичката му в стомаха, но той бързо го отхвърля с отвращение. „ Не ми се пие..." - е единственото оправдание, което му хрумва в нелепата ситуация, макар че не е напълно сигурен защо и дали трябва да се оправдава. „ А искате ли да се разходим по брега?" - е следващият въпрос на момичето, за жалост логичен, но и толкова неочакван. Преди да усети вече е на брега с палто в едната ръка и ръка в другата, теглен някъде далеч и напред... Предусеща го, някак е напълно наясно, вече вижда промяната на декорите пред очите си и не знае дали въобще иска да се опълчи...
- Обичате ли риба? - пита той и усеща как областта под езика му се пълни със слюнка, а в ноздрите му влиза омайващия аромат на маринована сьомга.
- Не... - въздъхва тя след дълго мълчание или поне така му се струва.
- Само ще се разхождаме или ще правим нещо? - пита Д., леко раздразнен от отношението на момичето.
- А Вие какво искате да правим? И на колко сте готов?
Почти изненадан от този въпрос и от твърде внезапното обръщане по вертикалата на времето, Д. замълчава задълго. Изглежда това не е проблем за жената - със сериозна и някак облекчена физиономия тя изстрелва поглед в далечината, където черното небе приклещва черната вода.
- Просто искам да бъда обичан! - промълвява накрая той.
- Повярвайте ми, аз мога много добре да Ви обичам! - още по-облекчено казва Тя.
- Нима? - той се изсмива максимално жлъчно. - А дали случайно нямате цигара?
- Тц. Не пуша.
- Това е нещо ново.
- Как така?
- Не се вписва във Вас.
- Моля?
- Не ме ли разбирате?
- Не. Не искате ли да ви обичам?
- Не.
- Тогава няма за какво да говорим повече! - тя разсича диалога и му подава ръка. - Сбогом.
След това се обръща и поема към източника на съществуването си. Поначало доволен, че го е оставила, Д. забива поглед в земята. Малко е изненадан, кагато в него се появява натрапчивото усещане, че е изпуснал нещо важно, че е странно загубен. Между очите му се появява образът на момичето; за миг се колебае, обмисля до каква степен иска да бъде обичан, обръща се рязко - кога за последен път е бил немислещ? - и с големи, бързи крачки я застига.
- Вижте, аз съм РаЗЛиЧеН!... - казва той в опит да Бъде.
- Наистина, така е. - отвръща тя с едва сдържана усмивка.
- И Вие сте различна...? - той прави втори опит.
- Грешите, не съм! Оставете ме сега... Имам работа.

***
Д. стои на брега, клепачите му претръпват, миглите му са мокри. Подухва вятър и сътворява краен водовъртеж от песъчинки. И после е тихо. По-тихо от призрачна бездна на ръба на земята, по-тихо от сладкия шум на нещата...
След малко се чува скърцане на перо върху хартия, Д. усеща така любимия глас на Фредерик, който му пише, че скоро идва, пита го дали е готов с подреждането на книгите и казва, че му е подготвил изненада. Като послушно пале, Д. се справя с листовете и започва да чака. Най-накрая усеща аромат на риба и от устата му потичат лиги.