автор: cubalibre

Бушуващите водопади
съдържат в себе си стихия
премерена, но жива...
Протягаща се мрежица от пръски,
която неизменно във коритото отива

Уронен бряг, скали,
над тях лилаво е небето.
И чакащите дъжд да завали
пак търсят свободата не в сърцето...

Вълните са свободни.
Олющена позлата, стар лак -
рамка на картина.
Но не е тя романтиката прашна,
която сенките от тротоара
премества на друга улица.

Отвътре да си цял,
а външно пъзел
или черупка твръда да изградиш
Зад нея скришно седефени парченца,
златен прах и аромат на лавандула
безпомощтно да съхраниш.

Не всеки вярва,
а е красиво да поделиш...
Да подариш мозайка, аромат
Да пазиш пасле панделката овехтяла
прикрепяща разпадащата се хартия.
Тропваш с крак
тя става прах,
а от прахта не феникс,
не преродена нова смърт,
остава средството пластично
да ваеш образи и да им вярваш...