автор: dzap

Тъгата може да лети. Безвремието също. Проверих го.
Четях си аз как 4-то е нарязал календара и "подредените дни/ се затъркаляха в хаос" и точно тогава (няма да казвам "изведнъж" - вие си знаете) чух нещо да шумоли малко над лявото ми рамо. И понеже съм свикнал само с шумоленето под (и малко вдясно) от въпросното ляво рамо, огледах се. Е, "огледах се" не е съвсем точно. Направо се опулих. Защото листчетата и в трите секции на календара бясно се премятаха. На място. Много листчета. От всичките месеци, в които не бях откъснал нито едно - за да изпратя или посрещна времето. И в трите секции (хм, май сега започвам да разбирам какво е искал да каже оня, дето твърдеше, че познава "и трите пътя към болката", и защо точно до три беше докарал броенето). И започнах да късам листчетата. И да ги сгъвам. Да сгъвам тъгата и безвремието. И да правя самолетчета от тях. Излязох на терасата и започнах да ги пускам. Летяха. А когато някое от тях паднеше на земята, задължително се намираше човек (край подминаващите), който се навеждаше, погалваше самолетчето, подреждаше настръхналата му перушина и отново го пускаше да лети. И се усмихваше.