автор: dzap

Най-после разбрах как се ражда калта.
Шляпах си в локвите, търсех искрите в късите съединения на водата горе и водата долу, и изведнъж разбрах. Е, то в приказките трябва да има поне едно "изведнъж". Но това не е приказка.
Приближавах "кръговото движение" построено преди около година. Хрумна му тогава на някой и посочи пътищата - "Ако искаш да вървиш направо - трябва да заобиколиш. Ако искаш да се върнеш обратно - пак трябва да заобиколиш". А в средата постави трева. Облещиха се една срещу друга две зелени усмивки, а колите се промъкнаха по черното, което ги очертаваше. Усмивките, разбира се - не колите...
А после, нечии стъпки бързо зачертаха усмивката. Теглиха и една прашна черта. И тя се разширяваше. С всеки ден. Недоумявах. Добре де, искаш да минеш направо, защо не ти стига тясната, прокарана от другите пътечка, ами все гледаш да направиш крачка встрани?
Разбрах го в дъжда. Пердашеха хората по правата, изяждаща усмивката, но тъй като беше разкаляна, всеки минаваше мъничко встрани. За да избяга от калта. А тя превземаше тревата.
Разбрах как се ражда калта.