автор: phifo

Пулсиращ нервен възел е градът.
Покълва горе звездната ни нива,
но не заспива млечният й път,
и мислите, раними, не заспиват.
Какво спокойствие ще ни теши,
когато тръпнем, няма анестезия.
Утехата, че утре ще си жив
е нашата работна хипотеза.
Неоните като във марсианска нощ
пулсират и синеят - бързи вени,
в които трепва като вихър мощен
един живот, преминал в тях от мене,
от днешна радост и горчива тръпка,
че загуба на кръв е неизбежна.
И лъсва суетата златен зъб,
захапал самочувствието нежно.
А тази ситост толкова тежи
и смазва ни в бетонното пространство!
Дотолкова ли свикнахме с лъжи,
че Дон Кихот във този град не странства!
До гуша ли сме пълни с тежък страх,
че близостта до смърт ще ни оголи.
Езикът на ръцете не избрахме,
щом кимат ни, задремали тополите.
Но колко силна нежност ни зове -
добрите думи имат нощни писти.

И слизаме по звездното въже
до утрото. Разкаяни и чисти!