автор: oziris

Те всички са в мен.
Нежността, която искам да дам, а никой не ми позволява. Отвращението от този свят и непримиримостта към него. Желанието да променя нещо и ужасното безсилие да го сторя. И чувствата. Творческият импулс ме задушава поради невъзможността ми да го задоволя. Липсата на опит ме спъва, а няма как да живея.
Те всички са в мен. Мислите, идеите, чувствата. Не мога да ги потисна, не мога и да ги излея - един живот не би ми стигнал, дори и да го имах. Просто се натрупват и ме разяждат отвътре. Това не може да се излекува. Не мога и да се примиря, понеже човешкият дух и човешкият разум не могат да проумеят и преглътнат една такава истина. Задавят се.
Заплаквам. Когато мисълта за всичко това, за неизбежността и за безсилието ми да променя каквото и да е било, ме обсеби нощем, аз няма как да се съпротивлявам. Не искам да плача. И сълзите просто се стичат. Опитвам се да ги потисна, да ги спра, но не мога. Те са единствените, които могат да изразят това, което е в мен. Но и да плача не мога. Плачът освобождава, а моите сълзи само засилват болката, защото са безполезни. Като всичко, което правя.
Този тумор се подхранва от отровата на света, която всеки ден се излива в мен. И аз съм вече отровен. Наранявам всичко, до което се докосна, с което наранявам най-много себе си. Причинявам си болка, за да задоволя потребността си от страдание.
Те всички са в мен. И аз ще живея с тях, защото нямам друг избор. И те ще се натрупват и натрупват, докато накрая не ме убият. И колко щастлив ще бъде този миг!

Уплаши ли се? Или се усмихваш? Да, усмихвай се - аз ти казах всичко това, но ти не можеш да го разбереш, защото не можеш да го почувстваш. Проклет да си. Проклети да сте всички.

Е, харесва ли ти да гледаш в душата ми? Забавно ли ти е това, развлича ли те? Или ти стана скучно? Кажи ми, човеколюбецо, кажи, алтруисте - какво ще направиш сега? Няма да спиш довечера? Ще се опиташ да ми помогнеш? Ще си теглиш куршума? И защо? Та това са просто думи. Безстрастни, обикновени думи. Ти използваш всяка от тях всеки ден, слушаш ги по телевизията, четеш ги във вестниците, пишеш ги. Но ти си почувствал? Какво си почувствал? Нищо. В тези думи няма нищо, защото аз просто не мога нищо да вложа. А дори и да можех, все едно - ти пак не би го почувствал.

Ако можех да освободя това, което в момента изпълва душата ми, то щеше да унищожи цялата вселена. Всичко, разбираш ли?

Усмихна ли се? Усмихвай се. То е полезно. И аз се усмихвам.

Мислиш ли, че лъжа? Чудиш се. Не знаеш. Нали всеки лъже? Нали светът е основан и се крепи на лъжата? Бели лъжи, сини лъжи, червени лъжи... Лъжи! Проклет да си. Проклети да сте всички.

Е, какво ще направиш човеколюбецо, себеотрицателю - ще опиташ да помогнеш ли? Ще ми кажеш да се стегна, да видя хубавото в живота, да ОБИЧАМ... Проклет да си. Нищо не си разбрал. Нищо не си почувствал.

Какво можеш да направиш ли? Нищо, разбира се. Ти не си по-малко безсилен от мен. Не се заблуждавай. Ще се замислиш ли?

Колко такива като мен в момента ходят по земята, по която и ти стъпваш? Живи мъртъвци, които ти не виждаш и не разпознаваш, защото си безчувствен. Те мълчат. А какво да правят, да крещят ли? Ако биха крещели, каква полза отново - ти ще ги чуеш ли? Не, разбира се.

Ще се замислиш ли?