автор: arlekin

...Излизам на сцената. Светлината на прожекторите ме обгръща плътно. Публиката е притихнала! Очаква ме! Очаква моите думи! Пристъпвам крачка напред. После още една и още една...По сценарий имам право на една.По сценарий...По сценарий? Аааа - да!
Сценарият...
Сега трябва да кажа...какво? Какво трябва да кажа? Забравих! Ужас!!!!!!!Суфльор? Няма го. Той ми има доверие! Залата мълчи! А аз седя паникьосана в цялото си великолепно оперение и ...мълча! Светлината на прожекторите става все по-силна! Боли ме от тази светлина! Защо?
В този миг разбирам, че сцената я няма!! Няма я публиката!!!Няма го режисьора на пиесата!!!
А аз стоя на ръба на БЕЗДНАТА!
Облечена съм все още в театрално-шумолящата рокля!!!!!!! Бутафорна принцеса от несъществуваща пиеса - пиеса без сценарий, без режисура, без сцена...
А светлината струи от дъното на бездната и ме мами с непреодолима привлекателност.
Повдигам ръце...поемам въздух и...скачам в бездната....
И точно в този миг усещам, че не падам стремглаво надолу, а летя...летя...летя. В този миг усещам, усещам, че имам криле...
ДАЛИ СЪМ РОДЕНА С КРИЛЕ?!
А МОЖЕ БИ ВЕЧЕ СЪМ АНГЕЛ?!