автор: miko

Ти ме убеждаваше в твоята истина,
аз те убеждавах във моята,
ти ми даваше знаци безмислени,
аз те обичах в застоя!

Нямаше смисъл да гоня илюзии,
които са вече изтекли през слънцето,
направих аз доста поразии,безобразия,
за да те имам до себе си мислено!

Говорих ти цели четири години,
крещях, убеждавах те смислено,
изглежда напразно енергия губих,
всичко се оказа безмислено!

Сега ще се кротна там тихо и бавно,
до моето кратко мълчание листнато,
ще седна полека и ще гледам равно,
като обрулен листопад потиснато!

Ще мине времето като дъжд без посока,
ще познаеш моите усилени надежди,
ще легнеш бавно и тихо светлоока,
и ще се облечеш в моите одежди!

Ще остарееш и посивееш бавно като мене,
ще се загледаш тъжно в улицата пуста,
ще се посее шепа мъчително семе,
в душата ти безбрежна нежна и олющена!

Ще ме очакваш всеки ден топла и плаха,
да се появя от накъде изкочил като вързан,
ще гледаш тъжно,мрачно напосоки,но знай че,
аз няма да се поява така забързан!

19.07.2006 г.