Къде Ми Е ЧукЪТ беше влизал в сънищата ми. Брутално, поне веднъж. Вероятно беше забравил в тях нещо тежко.
Мина Васильовден, Йордановден и Ивановден и предстоеше Атанасовден. Всеки казваше, че му е тежко от преяждане и препиване, което ме обнадеждваше, че чукът може да е забравен в някой чужд стомах.
Най-българският месец си направи няколко пиперливи шеги. Първата беше, че почина Йордан Радичков - почти на Йордановден постарому. Небето толкова се разстрои, че посивя и вместо сняг посипа с един метър врабчова перушина полята и баирите на Орешака.
Квадратно Слънчице, моето синче, пусна дежурната си лъчезарна усмивка, съществена и видима и за очите, и за душата. Усмивката си остана все там в следващите незнам колко дни.
Играта загрубя когато температурите паднаха до минус 15-20 и дори автобусите замръзнаха. За студовете и за замръзналия пред портата двуметров Влък-Куче ще продължим друг път.
Сега за спрялото време и спрения ток.
Беше някъде към двайсти януари. Имах среща в издателство Кибеа, ама а, де! Тръгнах уж да пътувам и се върнах скоропостижно с две ледени висулки - струйки спряло време, полепнали по бялата ми брада. После спря тока и всички плътно заобиколихме дървената печка.
По едно време се появи една ярко бяла светлинка и нещо ми каза, че това е Душата на Радичков. Замръзналият влък-куче тревожно се разшава, отвори очи, но нищо не каза - не бе я забелязал.
- Не всеки, който гледа - вижда. - ми каза Душата на Радичков.
"Че нали кучето и вълка виждат и чуват по-добре от човека", помислих.
- Същественото е невидимо за очите. То се усеща от сърцето, душата и от детето.
Квадратно слънчице й се усмихна чаровно.
"Същественото е невидимо за очите" - повторих.
После някой каза, че видял кълбовидна мълния по дворовете, но всички бързо го скастриха, че и ушите му издърпаха - ти луд ли си, бе.
Когато се позатопли малко и вълкът-куче изчезна, хванах един от размразените автобуси и потеглих за София. Беше едва десети януари и никой не говореше все още за Радичков. Времето не само бе спряло, то се бе движило в обратна посока.
"Същееееественото е невиииииидимо за очиите" повтаряше ехото на орешашкия чукар във формата на безкраен канон. И неговият компютър бавно се размразяваше.
Полека-лека тръгналото напред време ускоряваше хода си.