автор: Gargabela

Стенанието на елшите
в една дива гора
на стъклени топчета
се разпилява
сред тревите.
Маргаритени зрънца
стопроцентова тъга-
блестят и изсъхват.
Трошат се неоткрити.
Вятърът ще събере
този стъклен прах.
По пътеката лунна
ще го пръсне.
Попаднал в очите,
предизвиква страх.
После забрава...
За бягство е късно.
Когато забравим
целия си живот,
пристъпва горда
царицата
на прилепите бели.
Красота като нейната
е на мрака антипод,
но сред виделите я
няма оцелели.
Прилепче сребърно,
татуирано на сляпото и око,
напомня
руническо заклинание.
Отива и.
Дявол знае защо,
красота такава
причинява страдание...
Тази нощ с нея
на четири ръце
ще изсвирим нощта
като красива
кристална соната.
Музикална е богинята.
Да се меря с нея
как посмях?!
Пътят назад
затворен е,
разтварям си душата
и до последната капка кръв
като мой съкровен грях
в клавишите бели ще я вплитам,
ще се давя в очите и,
ще крещя от болка и страх,
но до края ще стигна.
Вихрен нощен ритъм...
Когато се слея
с най-тъмното в нея,може би,
ще се превърна
в принца на прилепите бели.
Ще я обичам лудо,
ще я мъча и възвисявам,
ще боли.
Тя е дивото стенание
на чувствата ми оцелели
след буря от страсти,
след смерч от тъга,
моята награда и черна вендета.
Превивам коляно пред тебе,
моя нежна красота.
В тази нощ
небето и земята ще се слеят,
за да създадат нашата любов -
опашка на уморена комета.