автор: henryoliver

В Призрачна нощ.
Телевизорът син.
Говори без звук.
Казвам му:
- Нe знаеш почти нищо за мен.
- Така ли? Нима?
Приятел,ние имаме камери,
сателити и светофари.
Микрофони,чипове,
Джи пи ес системи,
схеми,
Спътници…
Следим пътници!
Като тебе!
Не можеш да се измъкнеш!
Милиарди очи те следят
и повярвай ми, зная всичко!
Зная спиш ли, с кого,къде.
Кога ставаш,кога пишеш,
какво пишеш.
Говориш ли, с кого и колко време…
Всичко зная, мой човек!
Кога си роден и къде ...
Всичко зная!
- Да, да ...Вие сте модерните копелета!
Вие протрити от жици и кабели...
С промити мозъци,
с лица -монитори.
Всички вие, които убивате,
които мразите човека...
Знаете всичко,нали?!
А знаеш ли, нещастнико...
Знаеш ли поне малко за онази болка -
болката в "познатото ти" мое сърце?
Знаеш ли как плаче всичкото ми,
когато се смее обвивката на онзи тъп виц?!
Да,същата тази обвивка,
която виждаш във своите камери!
А какво е в сърцето,
в душата на онази малка Адил?!
Която живее в Ливан,
в Пакистан,
в Израел...
Която беше в Беслан, -
в онова проклето училище!
Която плаче в Ирак,
която се смее в Париж,
Адил,
която видя Кулите да пропадат със трясък,
със крясъци в другия свят?!
Знаеш ли ти за Адил?!
- Още не.Но работим и скоро,приятел...
Съвсем скоро ще влизаме във душата ти!
Не се съмнявай в това!Скоро!
Спирам екрана.
В призрачно утро.
Телевизорът сив.
Мълчи.
Мълчи и моето сляпо ридание...
Мълчи утрото...
И искам да зная
защо Адил не се смее,
а и тя някъде
тихо мълчи...