автор: atinasa

Традициите в някои места по света са начин на живот. И в рамките на минали поверия и ритуали, живота остава неизменен. Никой не търси смисъл в тях, никой не ги променя. Пропити са в стените на градовете, в улиците, в къщите, в душите...
Всеки ден е посветен на неясна, безплътна цел и хората остават във вековни заблуди, сякаш по свое желание. Но с годините нещо се и губи. Губи се изначалното, човешкото...
Градът. Къщи с бели каменни стени, бели покриви, тесни задушни улички с бял калдъръм, превръщащи се в смъртоносен капан под жаркото обедно слънце, безброй хора щуращи се в невидим кръговрат... Стоим с моите приятели на хълма над града и наблюдаваме. Прилично на лабиринт, объркано е селището ни. И белотата там долу отразява светлината и заслепява самото слънце. Само тук-там зее по някоя черна дупка във стените - от там се влива животворната светлина в домовете ни. Слизаме тичешком надолу по склона през камъни и прах. Босите ни крака се издират и оставяме нашите кървави следи - дързък символ на това, че сме млади. Агресивната природа тук ни дарява независимост, пространство. Намаляваме хода си, попадайки в теснотата на града и нашата свобода се изпарява, заедно с нас самите. Разпръсваме се като купчина змийчета в скалите, когато хвърлим камък насред тях. И ние като тях се изпокриваме под белия камък. В къщи е тясно и задушно, макар да има отвори. Отправям се към ъгъла ми, извоюван от братята и сестрите ми. Ъгълът е свещен за нас - там се събира пространството. Лягам си и си мисля. В този град има традиция, когато сухите листа на някой покрив се възпламенят под слънчевите лъчи, да се избере момчето - което ще стане новият духовен помощник на мъжете. И за всяко семейство, всеки баща, е чест детето му да бъде избрано. Безброй пъти сме се опитвали с моите другари да намерим мястото на тяхното събрание и все не успяваме. Бащите ни всяка нощ се събират и... не знам. Мислят и говорят за нас. А всеки от нас - седемгодишните - е възпитан така. Бащата е наставника и те учи. За седем години всяко момче е завършено - а избират онова, което донесе със знанието си нещо ново.
Аз все питам и мисля. Струва ми се, че всичко, което правим е погрешно. А ако някой само малко се замисли, ще разбере, че е така. Не разбирам защо нашата традиция унищожава децата, които са надминали възрастните. Това, че като премине през церемониално убийство и изгаряне ще отиде в отвъдното и ще стане наставник... всичко, казват, било за да се запази знанието, да не се повреди... Не знам. Само мисля. И ми се струва, че е грешка. И аз съм учен така, година след година, но задавах, и продължавам да задавам въпроси. Казах на баща ми, че думите му звучат като употребявани безброй пъти, нямат смисъл, като че ли говори на друг език. А той ми отговори, че аз - ако съм по-добър от другите - ще разбера. Той е убеден, че всичко е както трябва да бъде.
Ето. По обяд на съседната къща се запалили листата. Днес ще е. Един от нас. За мен това няма значение, но другарите ми са напрегнати и умислени. Всеки се надява да изберат него, за да е честито семейството му. Все едно ми е.
Аз съм. Избрали са ме. През всички седем години от живота ми ме е учил баща ми. Майка ми е като сянка. Но традицията казва, че последния ден е за нея. Тя трябва да ме научи на онова, другото... Затъмнила е отворите и вратата, запалила е ароматни билки и смоли. Почти не издава звуци. А аз нищо не разбирам от всичко това. До днес двамата с баща ми, както и другите хора, бяха сякаш прегърбени, а днес са се изправили като горди дървета. Днес нямам право да излизам от дома си. Когато попитах защо, смаяни ми обясниха, че иначе ще се загуби знанието. Знанието... Полягам в ъгъла си и нищо и никой не може да ме безпокои. Мама се чуди как да направи всичко навреме, като не й помагам. Не ме интересува тяхната безсмилица.
Виждам, че първите огньове на нощта са запалени. Когато запалят и огъня на кулата ще е време да вървим. Аз си лежа. Майка ми се надвесе над мен и...
Дала ми е нещо упойващо. Знаех, че така ще направи. Иначе щеше да се провали.
Тясната улица е пълна. В тъмнината не различавам лица. Само факлите от двете страни на колонията хвърлят мътни светло-сенки. Тялото ми е положено на носилка с запалени свещи в четирите й ъгъла. Над него едва доловима фигура седи със свити и кръстосани крака. И тази фигура свети, има сияние около нея. Знам, че наблюдавам себе си чрез мислите си и това светещо тяло съм пак аз. Всички хора по тясните каменни улички се вият бавно, като змия. Аз просто наблюдавам и усещам в себе си едно спокойствие, усещам галещата тишина на звездите, топлотата на тъмнината там горе и милувката на вечерния ветрец... Усещам желанието на всички души край мен - всичко това да свърши или въобще да го няма и в миг ... Почти стигнали до огромната каменна статуя - цялото това безмълвно шествие и онези, които чакат и свещените хора, те падат на земята и полагат глави на присвитите си ръце. Обърнати са към моята носилка и се прекланят пред този, който ги разбра и им дари свободата. Чува се само лекия пукот на факли и нежна, сияйна музика... едва доловима... небесна... Сивкавият бездушен каменен блок остава равнодушен, облян в безброй светлини. Кладата вече тръпне в очакване на младото ми тяло, а аз усещам всемира, усещам хората, усещам и огъня, и въздуха... Само майка ми и баща ми стоят прави, от двете страни на статуята, и ридаят в дланите си...