автор: amebcho

Една-две дръпки на брега на морето. Козът е много як. Филмът ми започва с музиката на вълните. Превръщам се в медиатор между нея и далечната шумотевица от големия огън около който над петдесет човека крещят пиянски в опит да общуват, някои свирят на каквото могат, а китарата, която мъкна с мен лежи някъде изоставена, захвърлена, забравена. Някой умник я настрои. И то така хубаво, че песъчинките, попаднали в зъбчатите колела опъващи гласните й струни успяха да я разрушат. Поне за няколко дена. Хубавото на китарите е, че винаги можеш да ги ъпгрейтнеш.
Това не се отнася за хората.
Все същите злета, които бродят навсякъде, крещят "Туристи-и-и-и. Къде сте-е-е-е-е?" или "Има ли зомбита? А-а-а-а-а-а-а-а?" Кемпът е кръстен с благозвучното според всички название Зомбоград и отговаря на названието си. Поне доколкото съвременната наркотична и алкохолна магия може да превъплъщава хората. Нали и навремето са изпадали в транс под въздействието на някакви странни и чудновати билки. А тук има наядени с хапчета ( паркизанът вече го няма, но има за заместител акинетонът - френска, леко олекотена версия на стария хит по аптеките), нагъбили се субекти, които постоянно се хиляд и виждат всякакви картини, почитатели на сиропите за кашлица и всякакви други дроги, които могат да предложат фармацефтите и старата, потънала в забрава майка Природа. Тревата и алкохолът не ги смятам, тъй като големи количества от тях могат да бъдат открити в почти всички.
Аз градирам. Омръзна ми само да пия и да се друсам. Само от време на време си се напушвам или пийвам малко биричка... Но само ей така. Да не остана жаден.
Към мен с тежка и трудна стъпка се приближава Змията - един стар и размазан пънкар. От някое друго време ( за мен ). Аз не го виждам, но вие може да го погледате как прекосява петдесетте метра до моето усамотено местенце. Гребенът му се полюшва от вятъра, а пясъка прави стъпките му още по неуверени. За него отдавна земята не е земя, а могъща, клатеща се плоскост с изменливи представи за гравитацията - трудно отлепяне, много мобилност и чести силни гравитационни притегляния водещи до падане.
-Ко ста-а-а-а с теб бйе? - ме сепва гласът му, докато полюшвайки се тялото полива студения още сух пясък на плажната ивица където утре някой ще си лепне плажната кърпа върху малко солено петънце.
-Все същото. А с теб?
-Бачкам си във Варнъ и риших да си вземъ отпускътъ сяа. Две седмици.
-Супер. Аз не знам за колко съм. Днес си хванах стопа от Софето. Там всичко е умряло.
-Искъш ли водкъ?
-Не пия. Нещо не се зарибявам вече.
След това отрязване той почти загубва интерес към мен. Явно вече не сме на една вълна и само промърморва нещо от рода на това, че съм кришнар. За капак на всичко развива теорията, че всички дето не пият са тъпи ограничени кришнари. С него не може да се спори и аз го оставям да си ме мисли за кришнар колкото си иска. Не ми дреме.
Пригласям на морето с тарамбуката. Винаги съм се опитвал да хвана ритъма на обкръжаващото ме пространство и да му пригласям. Посягам отново към патрончето и го запалвам.
Тогава се появява принцесата от някоя източна приказка. Гръм ( удрям по-силно тарамбуката ). Тя излиза от морето с малките си щръкнали гърди, приютяващи едно герданче от миди и моят поглед, който от тях се плъзва надолу към меките очертания на тялото й, които чакат нечии щастливи ласки. Тя е гола, по-гола от всяка друга жена, която съм виждал. По-гола и от тази, която ме заряза преди няколко месеца - оттогава нейният образ ме гони във всеки миг и не ми дава да чувствам себе си. Твърде дълго сме били двете половини на едно същество за да ни отнеме по-малко време да се забравим, да забравим удара, разкъсването, падането, скандалите. Тогава пиех много. Но исках да усетя отново себе си и спрях.
Пардон. Отплеснах се.
Дори и тази друга половина нямаше такава безсвенлива, женствена, искряща, пееща, жизнерадостна голота. Не ме караше да ме побиват тръпки. Не намагнетизираше тялото ми по този физичен начин.
-Студено ми е - изпява тя. -Здравей. Много хубаво свиреше. С морето...
Приближава се. Вече почти сме залепнали един към друг и усещам капките, които се стичат от тялото й и ме целуват.
-Мерси - прошепвам смутено с потъналите под водата на екстаза ми остатъци от вербалната комуникация, с която не се справям на ниво напоследък.
-Студено ми е - отново звъни нещо от нея, но този път изглежда е тялото й и в този момент се осъществява чудото. Тя се прилепва към мен и ме стопля с мокрия си допир, докато се сгрява от нощните морски вълни, нашепващи тихо мелодията си. Морето като музика. Тя - нота.
Тя си дръпва от тревата, забравена в пръстите ми и издиша дима към звездите.
Шумотевицата отдавна е спряла. Сега на цялата земя съществуваме само двамата и магията на морето. Ако съществуват русалки - тя е една от тях. Ако не - пак остава морско същество.