автор: Magno

Слънце.
Без съзнание
и без позорни
мисли сред
лабиринта.
И слънце.
Да полетя-
върху илюзиите си,
върху копнежите,
да се погубя-
в илюзиите си,
в копнежите.
О,слънце.
Аз вече знам.
И не признавам
чужди правила-
и реалността
и лабиринта-
измислица са.
Единствено ми
трябва мойто пладне.
Ти,слънце!
Вгъна се оная
тъмнина,
зората се препъна-
и ето го.
Сега.
Летя-
далеч чернее
лабиринта,
побелявам
и погубвам се,
но ти го знаеше.
Знаеше го,Слънце?
Неистови копнежи-
издигат ни
във полет,
за да умрем
във тоя полет.
Надмогнали сме
лабиринта?
Илюзия.
А Откровението
илюзии
не е признвало.
Ти знаеше,нали.
Копнеж.
Утопия.
Пропадане.

Стопих се аз,
стопих се...
във крилете на Икар...