автор: Dimi

Обвинявам днес душата си във изневяра,
подлагам я на разпит и бичуване.
Но с мен отказва, подлата, да разговаря,
затворила се в своето мъдруване.
Ще я лиша от порцията й емоции,
на хляба на живота ще я смЕта
и водата й ще бъде просто опция
в бяс наежени проблеми като псета.
Ще я... но стига вече! Не съм ли аз жестока?
Към тази свобода без срам не я ли тласнах?
Сама сред кръстопът от хиляди посоки
оставих я да търси решения неясни.
И образи случайни превръщаше във знаци,
делеше с тях коматчета признание.
А те възползваха се от невинността ти,
отнеха девствените ти мечтания.
Захвърлиха те после на сметището гола.
Покриха с гнусотии лицето ти омразно.
И хората от теб страняха, неразбрали,
чие бе престъплението безобразно.
И аз осъдих те, не исках да повярвам
на думите ти с болка и проклятие.
И вместо късчетата вяра да наставя,
разбих ги на стотици зли зачатия.