автор: utro

Радвайте се!
Този човек тук,
който привидно
лежи неподвижен,
му е дадено вече да Вижда
отвъд хоризонта.

Сухо тегнат гърлата
и спазъм от скръб
стяга мускула син на душите.
Лепне въздухът, знам,
носи мирис на смърт,
но ми иде да викна:

Този ден облечете красиви одежди!
Нека изпъстрят наоколо.
Черният цвят утвърждава скръбта,
но е тъжно изплетена мрежа.
А не служи на мъртвите болката!

Те скърбят също толкова силно за нас,
от това, че ги няма - а Има ги!
От това, че с внезапен протуберанс
причинили са болка завинаги.

Вижте мълком смъртта!
Колко дивна е тя!
Неподвижният сякаш
разпръсква покой
и цветята дори
са наглед нарисувани.
Нека има букети от горски цветя -
за рождение, не за сбогуване!

Страшно много боли.
Гневно. Остро. Безмилостно пари.
И проклинате Бог за човека любим.
Нека бъде достойна -
последната гара!

Не скърбете така!
Чуйте как се настройва природата
като стара цигулка -
не сълзи, не скърби със земята си тя,
от отровни проклятия водена,
а превръща се в майчина люлка.

.....................Отворете уши!
Помежду ни - сух път
сред море от солени надежди.
Няма никакви, никакви мъртви души -
има хора - родени Отвъд!
Те са също чупливи и нежни.

Оплачете ги с разум.
Сърцата скърбят,
но Отвъд ги кръщават, родени.
Те са малки деца, уморени от хлад.
Те са - ние - в едно друго време.

Свърши вече. Дотук
беше живият път,
който, мислим, че имаме писан.
Ала, може би Тук
свършва само сънят
и започва животът - наистина!