автор: hekata_5

Това е моя разработка за един конкурс. Надявам се Ви хареса!!!


Пишещата машина кротко тропаше под пръстите на секретарката. Тя тихичко си диктуваше:
- „Име: Даниела Стаменова Иванова, Родена: село Типченица..."...
До нея, на малкото, затрупано от разни бумаги бюрце, седеше тя - Даниела. В дългата й, боядисана в черно коса, все още стояха заплетени малки листенца и клони от крайпътните шубраци, където полицаите я бяха хванали.
В дъното на коридора се показа една огромна, сурова, набита и грозна фигура. Началника на РПУ-то излезе от кабинета си, издърпа листа от пишещата машина на секретарката, хвърли му един разсеян поглед и подкани Даниела да го последва. Кабинетът му бе задимен и въздухът задушаваше всяка пора на тялото й с картанената си прегръдка.
Началника седна на мястото си, а Даниела остана права до вратата - за нея нямаше стол. Той я погледна изпод буйните си вежди и в очите му се прочете насмешка и презрение. Отново заби поглед в листа, писан, недописан от секретарката, но крайчеца на окото му все се стрелкаше към Даниела. Тя стискаше в ръката си едно колие, направено от златни и сребърни нишки, толкова тънко изплетени, че се сливаха на слънчевата светлина.
По някое време на Началника му омръзна да препрочита какво пише на листа и насочи вниманието си върху нея:
- И какво ще правиме сега? - попита той и се изхрачи в кошчето за боклук, буквално залепнало за бюрото му. - Кажи ми, булка, какво да те правя тебе!
- Нищо не ме прави. - отговори му Даниела, но последнитре срички се удавиха в буцата, стегнала гърлото й. - Аз и сама мога да се оправям.
- Виждам, виждам. Ама така не може, г-жице... - потърси фамилията й в листа и щом го намери, продължи. - Иванова. Заловена при кражба, съпротива при арест, нанасяне на малка телесна повреда на служител на реда... Не може така! Ще преспиш тая нощ в ареста, пък утре ще видим.
В ареста Даниела се раздели с колието - то бе отнесено като улика. Тя знаеше, че ако скоро не се измъкне от тук, „уликата" ще изтече по шуро-баджанашките канали и отново ще кацне върху нечие богаташко вратле. Затвориха я в килия с една проститутка, заловена само километър по-надолу от нея, да продава тялото си на непълнолетни. Момичето беше на не повече от 19 години - млада, с красиво-сини, живи очи, руса дълга коса. Мрежестият й чорапогащник бе целият на дупки и тя криеше краката си с якето си. Даниела седна до нея и от очите й потекоха сълзи.
- За пръв път ли си зад решетките? - попита момичето след кракто, неудобно мълчание.
- Да, - каза Даниела и избърса сълзите си с края на ръкава си. - А ти?
- Така като ме гледаш, дали не съм редовна тука? - отговори момичето и се засмя звучно. Бялата тишина на ареста се разцепи и после пак се възроди. - Е, разказвай - кажи ми всико за себе си, и без друго няма какво да правим цяла нощ...
- Какво да ти разкажа? - попита Даниела и погледна малката проститутка, сякаш й бе предложила да се съблече на средата на площад, пълен с хора.
- За какво те пипнаха - като гледам тия черни парцали, едва ли си от моя бранш. Е, айде де - разказвай!
- От къде да започна? - попита Даниела.
- От самото начало, - отвърна „труженичката". - Все едно аз съм шибания Биг Брадър, а тая дупка е моята изповедалня. От къде си?
- Родена съм в село Типченица, Мездренско. - започна да разказва Даниела. - Учих в „Христо Ботев", в Мездра. След седми клас, баща ми, Бог да го прости, ме записа в гимназия... тази - за древните езици и култура в Горна баня, а след гимназията записах Археология в Софийския университет. Докато учих се запознах със супруга си, Калоян. Той беше два курса по-голям от мен, красив, забавен, а аз - селско момиче, не бях виждала толкова хора на едно място и не бях и „сваляна" досега... Залисах се, замотах се и още не мога да се отмотая.
- Аз никога няма да се омъжа! - каза Таня, проститутката, и кръстоса краката си. Кожените й дрехи изскърцаха и послушно се залепиха по тялото й. Тя точно това и искаше, тъй като точно тогава, пред решетката мина дежурния. Момичето наду устните си и се наведе напред без да сваля поглед от младото полицайче. Момчето се усети, че става нещо нередно и побърза да изчезне. - Виждаш ли? Мъжете са елементарни животни - покажи им малко от кожата си, и са готови на всичко. Но в момента, в който и се наситят, ставаш досадна, безинтересна и... излишна. Тоя, Калоян - обича ли те.
- Преди ме обичаше. Или поне така изглеждаше - когато бях трети курс в университета, отидохме до село, да ме поиска от баща ми. Той не го хареса и ме дръпна на страни. Пита ме, дали съм сигурна, че го искам. Аз му казах - да. И той ми даде благословията си. Вдигнахме сватбата при родителите ми, след това се нанесохме в апартамента му в София. В началото всичко беше наред, но след няколко месеца брак... той започна да се държи с мен, като с парцал - биеше ме, псуваше ме, водеше си любовниците вкъщи и правеха какво ли не пред очите ми.
- Това е ужасно! - възмутена изкрещя Таня. Дежурният пак мина покрай килията. Тя протегна тънката си ръчичка между решетките и хвана полицайчето за яката. - Имаш ли огънче? Мерси, муцко - ти си моят Спасител! И какво стана после?
- Започнах да се занимавам само с работата си, забравих, че той съществува. Докато беше на работа, аз ходех в библиотеката и четях. Скоро се усетих какво става с мен - започнах да се занимавам с древни келтски и славянски религии - магии, ритуали... това ме накара да се чувствам защитена. Запознах се с хора, които са като мен, и те ме дариха с познания за това, как да го накарам да се върне при мен - и успях. Накарах го да се влюби наново в мен, и щом постигнах своето, го отпъдих - накарах го да страда така, както страдах аз. Останахме женени, но никога повече не го погледнах и не му проговорих.
Скоро, обаче, нещата се промениха - останах съвсем сама - родителите ми починаха, нямах деца, нямах никой до мен. Плащах си за действията си. Тогава я видях.
- Видяла си кое? - попита Таня и доиздърпа, каквото беше останало от цигарата си. Загаси я в тока на черните си ботуши и седна до новата си приятелка, за да я накара да продължи. - Хайде де, кажи - какво си видяла?
- Видях нея! - отвърна Даниела. - Беше толкова страшна, покрита с пепел, кръв и хилядолетен прах.
Погледът на Даниела се беше отнесъл кой знае къде. Таня размаха дланта си пред очите й, но тя сякаш бе невидима - Даниела не я виждаше, а продължаваше да говори:
- Тъкмо се прибирах от работа, когато срещу мен, на улицата, сред най-голямата тълпа, мина жена с високо вдигната коса, вече на възраст, изящно гримирана, с аристократична осанка, облякла елегантна лятна рокля, а Тя висеше на врата й, сякаш бе създадена, за да грее сред скъпа кожа и силен парфюм. Веднага Я познах - това беше Тя - Огърлицата на Жрицата.
- Какво? - попита Таня и се напрегна, за да осмисли думите, които Даниела бе изтреляла срещу й. - Видяла си някаква огърлица?! Аха, значи си клептоманка!
- Не, - извика Даниела. От очите й се стичаха сълзи и тя стискаше края на черната си рокля. - това не е просто колие, бижу или дрънкулка - това е магически предмет - като жезълът на Оракула на Делфи, или като обеците на Нефертити, восъчните кукли на Рамзес - магически предмет, носещ поквара, злоба, мъка и смърт със себе си - злато и сребро. Злато и Сребро - те могат да донесат гибел на всеки, който ги докосне. Последвах жената, тичах след нея - не исках да я изпускам от очи. Роклята й се промъкваше между хората, сякаш без дори да ги докосва - тя бързаше за някъде. А аз бързах да взема колието. Стигнах я точно в чалакалнята на гарата - тя бързо изтича до едно гише и си взе билет до Варна. Още си спомням - първа класа, вагон 4, място 56.
После беше мой ред - купих си билет до Мездра с последните си пари и я последвах. Когато влака тръгна, я намерих и се заговорих с нея. Оказа се, че е добра жена - съпругът й спечелил от тотото и сега я вика във Варна, за да го посрещне от първата му международна среща с първият му клиент на новата му компания. Колието Злато и Сребро й е подарък от мъжа й, по случай успешната среща. Разговорът течеше добре, но аз все още не знаех как да махна колието от нея. Тя постоянно го държеше и си го прокарваше межу пръстите.
По едно време - някоко минути преди Мездра, телефонът й звънна. Тя вдигна, говори с някой непознат и заплака - самолетът, с който съпругът й се прибирал се разбиал заради лошото време. Тя падна на земята и загуби съзнание, а от уплахата и притеснението - ръката й се отпусна и скъса Колието. Аз го грабнах и побягнах. Жената се развика, че съм я обрала. Вече бях на перона - тичах по улиците и се опитвах да се измъкна на полицаите, които чуха виковете на жената от влака и наизлизаха от вагоните. Тичах дълго, излязох от града и тръгнах по пътя към Враца. Исках да метна Колието някъде, където никой да не го намери. Но преди да стигна до Враца, полицията ме хвана. Ударих единият от полицаите с него, и то го сряза през окото... Това е - сега съм тук, защото исках да унищожа това герданче!
- Защо? - попита Таня. - Какво толкова има в една джиджавка от сребро и злато?
- Има много! - отвърна през сълзи Даниела. - Зависи кой, с каква цел го е сложил. Ти защо постоянно се пипаш под блузката си - там виси твоят талисман, нали?
- Да. - усмихна се Таня. - Това е лакирано листо от роза. Брат ми ми го направи преди да избягам от къщи. Само това ми остана от дома. Но това е различно - аз знам, че това листенце е просто дрънкулка - ако повярвам, че има някакви вълшебни сили, то няма да ги придобие, дори и да го вярвам истински!
- То вече има необходимата енергия. Има много типове талисмани - едните дават сила, като те подкрепят. Други - като те закрилят, а трети - те пазят твоята сила, докато не се върнеш за тях. Колието Злато и Сребро е точно това - Злото, затворено в него може да унищожи всички ни... затова трябва да бъде скрито! Но не знам къде, а и - как да си го взема, след като го прибраха за улика.
- Ето тук, мацко, - усмихна се Таня и избърса сълзите на Даниела. - вече попадаш в моята категория. Вярвам ти. И понеже ти вярвам, ще ти помогна да унищожиш това нещо.
И проститутката се долепи до решетките и с изключително съблазнителен глас подвикна на дежурния:
- Миличък, искам да отида до тоалетната.
- Не може - стискай. - тросна се момчето. То вече едва удържаше погледа си да не гледа кръшното тяло на Таня, увило се около решетките, обтягащо се под тежестта на руста й коса и едрите й гърди.
- Моля те! - настоя Таня и му хвърли един от своите „палави" погледи. Момчето се предаде и тръгна към вратата. - Благодаря ти, миличък. Ти си истинско съкровище.
Таня вече беше придобиила ясна представа за това, кое - къде е в този участък, и минавайки покрай бюрото на Дежурните караули, докато залисваше полицайчето, тя ловко прибра плика с Колието и изсипа съдържанието му в джоба си, като не забрави после да пъхне едно тенекиено ланче. После отиде до тоалетната и там, за да не го забележат, го скри в деколтето си. Когато се върна в килията, Таня сподели с Даниела своя план:
- И двете утре ни пускат, за да ни съставят актове - щом излезем, се срещаме пред РПУ-то и тръгваме. ОК?
- ОК! - каза Даниела.

На сутринта, Началникът застана пред вратата на килията и започна да чете:
„Даниела Стаменова Иванова" - сободна сте.
Даниела погледна към Таня - колието все още беше в деколтето й. Щом погледите им се пресрещнаха, Таня смигна на новата си приятелка и двете се усмихнаха.
След час, пред РПУ-то, двете седяха и разглеждаха колието - то наистина беше прекрасно. Решиха д отидат в Несебър - там да го хвърлят в морето.
И потеглиха - все още никой не знае дали Колието Злато и Сребро лежи на дъното на Черно море, но едно знаем със сигурност - Даниела срещна много, много интересни хора, в средата на лятото, в Несебър.