автор: nez0user

Отворих тежко клепачи и се огледах. Не, не грешах. От предния ден нищо не се бе променило. - както бях легнала вечерта /нощта естествено бе съпроводена от обичайните звуци: крясъци, съскане, крякане, тихи стъпки в листата долу/,
така го и заварвам сега: легнала високо сред клоните на едно тропическо дърво и така изкарала нощта. Нервните обаждания на стомаха ми от време на време ме подсещаха, че е време да сложа нещо в уста. До мен на близкия клон пъстра птица започна да пее, издавайки нежни, успокоителни звуци. Предсказвайки, може би, че денят ще е изпълнен с такива.
Разтърквам очи и звукът от това мое действие - слаб, сух - напомня, че трябва скоро да намеря отнякъде вода /не само заради хигиенните нужди, а и заради запасите/. Спускам се постепенно по ствола, като най вече се ослушвам, поради ограничената ми видимост от гъстотата на листата в тази част на джунглите. Те шумят около ми, докато ги помествам, както когато вятъра си играе с листата и клоните на върбите през лятото - с един такъв тих съсък, подобен на шума на вълните... Скоро краката ми стъпват в меката почва, мека не само поради мъховете, листата и клоните и се оглеждам за да си определя посоката, в която да тръгна. От една страна лагера може да е къде ли не, но от друга - ако не тръгна нанякъде, дори няма да имам и най-малък шанс да го намеря...
След няколко крачки излизам на добре отъпкана пътека, където светлината от слънчевите лъчи по земята започва като да примигва: има я, няма я; има я, няма я... Досещам се от какво е това - явно ято птици прелита в небето и закрива слънцето. Представям си какво ли е горе: свистенето на вятъра сред перата на птиците, студения въздух... за разлика от задуха тук. Обгърната от представата за тази картина, неусетно съм тръгнала по пътеката. Е, щом е така... Намествам раницата на гърба ми /малко дразнещо е, че лявата презрамка все леко се изплъзва.../ и решила да продължа напред, правя поредната крачка. Следва препъване в един подал се от земята корен и звучно пльосвам сред разкаляната почва. От клоните маймуните започват да кряскат, като че присмивайки ми се, докато се изправям. Решавам да бъда по-наблюдателна за вбъдеще. Следва звучна кихавица. Поизчиствам се, доколкото мога, и продължавам напред, твърдо решена на това.
Скоро въздухът става душен и горещо-влажен. Досадни насекоми започват да се въртят около мен, като че съм някоя апетитна плячка. Докато размахвам ръце, съм направила няколко крачки в страни. Отначало го усещам като нещо ронливо... звук от падащи, търкалящи се камъчета и пръст... и пръстите ми с едно невероятно движение успяват да хванат лианата секунда преди да се изтърколя по стръмния сипей. Изтръпвам и сърцето започва бясно да бие, усещам дълбоките му звуци в гърлото ми, кръвта като водопад нахлува в ушите ми, и тези шумове са единственото нещо, което задържат вниманието ми известно време... докато не чувам тихо, неумолимо късане - поглеждам нагоре и за мой ужас лианата се къса и нищо не мога направи, за да предотвратя падането си. Само се надявам да не си счупя нещо. Още едно раздиране и се изтърсвам, повличайки още камъчета и малки клони, но последвана най-вече от шума им. Не след дълго идва неприятната среща с дъното. Крясъците на животните наоколо - хищници, хванали своите жертви; песента на птиците, развълнувани от необичайната случка, показват присъствие... и незаинтересованост. Е,... не мога да се надявам на много... и една едра змия с ужасяващо съскане се насочва към мен. Една друга като че се гледаме /и аз не знам колко време/, но постепенно зрението ми се замъглява, и с последни остатъци от съзнанието си чувам няколко зловещи съскания... след което настъпва мрак.
Дълбоко и тежко дишане; плътен шум, напомнящ теченията на подземна река... ритмично барабанене... Разбирам какви са тези звуци - от мен. С размътено зрение все още виждам слънцето високо в небето - което подсказва, че съм лежала тук с часове. Внезапно дълбоките звуци придобиват яснота и ме блъскат с цялата си сила - всичко наоколо кипи от живот: крясъци; съскане; още тихи стъпки в листата; слаб, тих шум вероятно причинен от катерене по ствола на дърво; викове на птици; чупене на клони... Разтърсвам глава, но света се завърта около мен и веднага съжалявам за постъпката си - по-добре е малко да си почина. Опипвам около мене и шума на листата - влажен, мокър, сух... - показва кое е спряло тялото ми да не се нарани повече; дебелия килим от същите тези листа и омекнали клони. Постепенно клепачите ми натежават и един шум взима превес - дълбоко и равномерно вдишване и издишване. Унасям се и заспивам.
Когато отварям очи, имам чувството, че са минали едва няколко мига, но оглеждайки се /постепенно от далечината шумовете на живота в джунглата започват да се завръщат и придобиват завършен и ясен вид/ забелязвам видимо изместените слънчеви лъчи, намерили пролуки през гъстите корони на дърветата. Подпирам се на пушката, докато ровя в раницата за храна...
Заситила глада и утолила жаждата с едни от последните остатъци от провизиите /шумоленето на пакетите ми напомня за стъпки върху сняг, не знам защо/, се замислям как да се изкача горе, на пътя. Ставам, събрала сили и отивам до едната стена, прокарвайки длан по нея, като чувам звук от това действие, звук подобен на автомобилна гума, когато колата се движи върху чакъл и дребни камъчета. Мека се оказва почвата и това може само да ме улесни в пробиването на улеи, в които да вклиня ръце и крака, докато се изкачвам нагоре... Но начинанието се оказва по-трудно от предвиденото. Трябва да се изтърся на няколко пъти, за да разбера къде греша. И всеки път, щом се окажа легнала в пръста на дъното чувам как дребни, обезпокоени гризачи се разбягват с уплашени писукания /единия път падам, изплашена от рева на неизвестен за мен хищник/. Успявам след поредния опит и когато съпроводена от шума за кой ли път на падащи камъчета и ронеща се пръст се изтеглям през ръба, съм доста изтощена. Оставам така известно време, стиснала пушката; раницата до мен и въпреки опасностите, успявам да си почина, естествено неизменно съпроводена от симфонията от звуци наоколо. А може би какафония е по-право казано, тъй като някое време не мога да отлича едни от други звуците. След малко събирам сили и се изправям...
...започвам да се чудя дали няма да се изгубя сред листака на джунглата. О, не се боя, макар че около ми изобилства симфония от звуци: щурци /слънцето много слабо прониква през гъстите корони и наоколо е един полумрак.../; виковете на птиците; борби на малки гризачи за залък храна; плясък на криле. Това ме държи нащрек, защото макар да е привидно спокойно, знам че опасността ме дебне на всяка крачка. Пътеката скоро я изгубвам от поглед, поради гъстите облаци горе в небосвода. Слънчевата светлина, и без туй оскъдна, съвсем намалява. Зареждам пушката с нови два патрона и изострям вниманието си.
Ето, напред се чуват обезпокоителни тихи ревове. Пред мене дърветата като че оредяват. Да.. Излизам край Реката /не знам как я наричат тукашните племена, за мен е просто Реката/ и спирам да погледам гонитбата на рибите сред бистрите, бързи води. Скачат земноводни, влечугите бързо се заравят в плиткото дъно. Ето, там един рак се е устремил делово към някаква своя си работа, като крачетата му тихо шляпат сред водата. Да не го безпокоя. Отпивам от студените струи, като не изпускам и за миг оръжието си - не веднъж съм слушал истории за ловци и пътешественици, намерили смъртта си точно по този нелеп начин. Опъването на лианите наоколо със звук подобен на прокарването на мокър пръст по стъклото на кристална чаша, несъмнено е причинено от различните видове маймуни сред това място.
Чувам първият гръм горе и тревогата в гърдите ми се поусилва - не ще е много приятно да замръкна тук, макар че точно това ще се случи... след има-няма четвърт час.
Гледам да не използувам мачетето си, при все че ми помага да си пробивам път напред /преди дни ли беше, когато хукнах подир следите на пантерата и късно след обяда осъзнах че съм се изгубил. И Лагера не зная къде е./.
Поредната крачка ме кара да спра. Бавно се обръщам, стискайки с изпотени длани пушката. Да, не ми се е сторило, че дочувам тихи стъпки зад гърба си. Пантерата стой само на няколко крачки от мен и ме гледа, но не с намерение да ме нападне. Което крайно ме изненадва. Тръсва глава и по тревата падат капките пот и вода от силното й тяло. Над мен точно сега се обажда папагал, тревожно. От близкото дърво се обажда сова, а веднага след нея - бухал. Свалям бавно мерника и виждам как... по-право е да се каже че дочувам изпървом по листата на клона над главата ми протъркването на лазещата змия. Замръзвам, но и това създание няма намерение да ме напада,... поне за сега.
Някъде наблизо, но вече зад гърба ми /ако все още мога правилно да преценявам посоките/ чувам силен плясък - веднага познавам гмуркането на едрото тяло на хищник, скочил със засилка в Реката.
В такива моменти, когато само сетивата ми работят и инстинктите взимат превес, започвам да долавям и най-малкия звук. Докато сега се гледаме очи в очи с един от царете на джунглата и никой от нас не помръдва се сещам как преди малко жуженето на мушиците над водите на Реката ме накара да се почувствам като част от това диво място, непознато на човека...
Не мога да кажа колко дълго се следяхме с животното пред мен, но когато то се обърна и се скри сред ниските листа, които зад него отново се наместваха по местата си с тих шум, лишен от звучност разбрах, че наоколо съвсем бе притъмняло. Ризата лепнеше на гърба ми от потта, избила по тялото ми, а влажността караше гърдите да се издигат и спускат със мъчение... Като че диханието ми в този точно момент бе най-силния звук наоколо.
Над главата ми вече падаха първите дъждовни капки /началото на дъждовния период е все още един от последните моменти да се измъкнеш невредим от климатичния пояс, в който си навлязал./... Размишленията ми са рязко прекъснати от група комари, въртяща се от известно време около ми. И онова непрестанно, дразнещо жужене, намиращо се някъде на границата на слуха ти... По-настрани виждам сияещите светулки да кръжат около един слабо светещ пън.
Тревожните стонове на маймуните горе показват началото на нощния живот тук. Не след дълго хищниците ще излязат да търсят плячка и ако не успея да си направя гнезденце /пърхането на крилете на прилепите леко започва да ме изнервя/ нищо чудно да се окажа това, което търсят.
Покатервам се на близкото разклонено дърво, съпроводен от недоволното излитане на ятото птици, решили точно на него да се подслонят от вече доста по-силно валящия дъжд. Чувам тракането на опашката на гърмящата змия, която с тихо, мокро приплъзване по ствола се промъква към нищо неподозиращата зелено-кафеникава жаба, квакаща зовящо на метър от крака ми.
Внезапно подскачам от силния шум на повалени дървета и до слуха ми достига звука на пламнали клони - да, има го този доста голям риск тук. Не са редки светкавиците /придружени от неизменните гърмежи/ и вероятността да се случи пожар по тези места е доста голяма.
Криво-ляво се намествам на един клон, като не спирам да наблюдавам как две шимпанзета се опитват да си измайсторят чадър от големите листа... Предстои им пореден опит, понеже предните два са неуспешни. Късането на листата... звука им, ме кара да се оглеждам още някое време, докато постепенно не се унасям в тревожен сън.
Внезапен крясък ме изтръгва от обятията на съня и ме разсънва за миг, тъй като доста наблизо... даже ми се струва че чувам през калната почва как безшумните иначе лапи на ягуара се примъкват към леговището ми. Да, точно на време съм се събудил. Грабвам пушката, като естествено не пропускам да се издам в тревогата си, скъсвайки няколко пияни.
В далечината дочувам... всъщност навсякъде около мене, и ми е доста трудно да преценя разстоянието... зова на стадо слонове, може би търсещи легендарното гробище на слоновете. Хипопотамите с техните характерни чести и леко шумни прозявания създават усещане за едно издържано и изтъкано от спокойствие място. Пращенето на пламналите клони от подпаленото дърво вече не се чува - а и дъжда е спрял /сега, докато се изправям на лакът, за да заема по-удобна за отбрана позиция се заслушвам и не дочувам барабаненето на капките по листата/. Пожарът явно не е бил голям, иначе нямаше да мога да мигна от крясъците на изплашените животни. Щурците се чуват най-ясно, като че ли. Бълбукането на Реката като че идва от само на няколко метра от местонахождението ми.