Малко преди моето тръгване от салона видях една клиентка, която очевидно бе приятелка на шефката и на педикюриста
. Та тя бе обула дънки с много странна кройка - като кърпени, точно така си и изглеждаха, сякаш са били съдрани на големи части, след което закърпени от външната страна с дебели парчета плат. Големи парчета плат. Като се завърташе крачолите се местеха по един такъв начин, който ми бе особено интересен... и ме ужасяваше. Казах чао на колегите и си тръгнах.
На приема в тристайния апартамент имаше доста народ, но това в никой случай не означаваше, че не се очакваха още гости. На малки групички се бяха посъбрали тук-таме и се провеждаха тихи разговори. В някой момент се позвъни на входната врата и понеже бях доста близо, успях да видя че новопристигналите са поне трима. Което още повече ме ужаси. Предварително знаех какво е възможно да стане, не се залъгвах, че няма да се повтори. Когато някой каза - не помня кой - че отива до тоалетната, ми призля. «Ето първия признак.» Но - оказа се жена на средна възраст - след малко тя се върна и това някак си ми вдъхна онова, измамното спокойствие... че край! Че няма повече. Вътрешно не спирах да плача, защото бях вече преживял това и бях присъствал наживо. Сега, когато бавно се запътвам към тоалетната без да зная какво ще заваря там /мога сано да се надявам/ си спомням как се почувствах.
Имаше цилиндрична форма, но като че направена от нещо меко и еластично. И посредата напречен разрез в дълбочина. В прореза се виждаха бих ги нарекъл вътрешности ако не бях сигурен, че това не е органична материя. Нещо като сплетени снопове, набраздени някак познато. Оказа се ръка. На жив човек. И той си мърдаше, и изобщо се държеше най-нормално, като че нямаше всеки един момент да стане страшното. И така и стана. Но изражението му бе на същество, което нито разбира какво се случва, нито изпитва болка. Просто се облегна на стъклото в метрото и не след дълго кръвта обагри цялата му ръка, и продължи да се стича. Докато напои и панталоните му. Сигурно и още, но аз извърнах глава. Само с поглед се огледах в полупразния вагон. Отсреща в края на седалката две възрастни жени си разговаряха. А такива отвори по телята им се виждаха! С костите, с мускулите и всичко останало. После и те се облегнаха и всичко се повтори. А мога да се закълна, че се чуваха разговори! Имаше приказки. Изобщо... нормално, ако не бе толкова абсурдно нереално и все пак случващо се всъщност. Затворих очи...
И тогава се събудих поизпотен в завивките. Бях сънувал кошмар, страшен кошмар. Озъртах се няколко минути, колкото да се пооттърся от остатъците на съня /дори погледнах ръцете си/, когато майка ми влезе - нещо някакви си нейни работи. Аз, успокоен от видяното си отдъхнах. Тръшнах се мокър обратно и запрехвърлях задачите за днес - да ида и да видя с майка ми как е котката, за да го занесем... не си спомнях къде; да ида до брат'чеда ми /'щото не се бяхме виждали цяла седмица/.
Станах, пооправих се и стараейки да не показвам какво ми е /все още не бях сигурен дали не се е случило и дали няма пак да се/, и с майка ми излязохме.
Чакахме на спирката, автобуса дойде. Всичко, ВСИЧКО! До последния детайл си бе абсолютно нормално! Но чувството си ме държеше. Хвърлях скришом погледи насам натам, но не. Никой... всички си бяха нормални, без онези кръпки, които се освобождават от придържащите ги конци и се свличат бавно и разкриват едни ужасни прорези, отвори!... Тръснах глава. И се вцепених. Внезапно се обърнах, защото с периферното си зрение бях видял! На една ръка овързана с бинт. Втренчено гледах бинта, очаквайки всеки момент да започне да се отвързва, а отдолу... Погледнах в очите човека. Той отвърна на погледа ми, но се обърна, понеже явно бе дошла неговата спирка. И слезе. Наведох глава, затворих уморено очи. И затайх дъх преди да ги отворя. Дали няма на пода да видя стъпкани следи от капещата кръв?! Отворих очи. Имаше само кални стъпки. Рейса зави и дойде време да слизаме. Една уличка ни делеше от блока. Докато вървяхме и отвреме навреме подхвърляхме по някоя и друга реплика малко по малко се поотпуснах. Задишах по-спокойно. Стигнахме входа. Асансьора ни качи на петия етаж и аз бръкнах в джоба на дънките за да извадя дългия ключ. Котката ми си лежеше най-кротко в класическата кошничка за котки в средата на хола и спеше. Майка отиде до кухнята да отвори пакета котешка храна, който пакет сестра ми предния ден бе занесла. Ники отвори очи и страшното дойде като се протегна. Дълбока резка пресичаше косо цялата му дясна страна и през нея се виждаха страшни неща - вътрешности, кости, кръвоносни съдове. Всичко си функционираше съвсем нормално. Нямаше нито кръв. Само си спомням как майка ме попита кой ще го отнесе.
И тогава се събудих поизпотен в завивките. Бях сънувал кошмар, страшен кошмар. Озъртах се няколко минути, колкото да се пооттърся от остатъците на съня /дори погледнах ръцете си/, когато майка ми влезе - нещо някакви си нейни работи. Аз, успокоен от видяното си отдъхнах.
Когато видях белези с конци по ръцете й.