Небето над мен е надвиснало, вечерното
безкрайно, безмилостно, неразбираемо
дълбоко по дълбоко от душата ми черната
от сърцето ми разпиляно и окаяно.
Опитвам се насила да съм весела и да се смея,
опитвам се и мисля че успявам
залъгвам всички, че щастлива съм, добре живея
но нещо вътре ме изпепелява.
И как никой не вижда тъгата ми скрита
зад фалшиви усмивки и спуснати клепачи,
как никой никога не попита
защо никога пред никого не плача?
Но ето, насаме с небето усещам как ме пбеждава
не няма да заплача, няма да ридая
(ще събудя детето, а то не заслужава)
просто ще затворя прозореца и ще спра безкрая.