Тя никога не плачеше.
Приемаше всяко предизвикателство, всяка радост, всяка болка, с вглъбен поглед и със студени очи.Те приличаха на стъклен небосвод и не щадяха хората. Беше самокритична, дисциплинирана и прекалено умерена.Ходеше в ателието да шие дрехи, изпълняваше поръчките сякаш с неохота, но винаги точно и прецизно.Вроденият и самоконтрол, чувството за дълг и поетите обещания я правеха необщителна и хладнокръвна. Беше завършила училище с добри оценки, но шиенето и беше самоцел, отдаваше и се и затова реши да печели от него. Имаше сестра - Вера , пълна нейна противоположност, която отиде да живее в големия град. Още във втори курс в университета се омъжи за свой състудент. Забременя, роди момиче, нарекоха я Десислава. Вера имаше амбиция и завърши успешно следването. Сега работеше като счетоводителка в една фирма. Съпругът и беше съдружник на свой добър приятел и въртяха фирма за туристически услуги. Вера и Моника бяха прекалено различни като характер и темперамент. Вера обичаше сестра си и с удоволствие я канеше при себе си, да и гостува. Моника отиде само за кръщенето на Деси. После все си намираше поводи, за да не пътува.И Вера трябваше да се примири.От няколко години те живееха без да се виждат, всяка от тях със своите проблеми.
За Коледа Вера изпращаше редовно подарък и куп снимки на малката.Те запълваха цели два албума на Моника.Твърде вглъбена в себе си, погълната с работа, живееща само за себе си, Моника не се интересуваше от мъжете в градчето. Повечето съграждани я приемаха като странна и трудна за общуване жена, но старателна в занаята си на шивачка. Печелеше добре. Разполагаше с малко свободно време. В такива моменти имаше навика да се разхожда край околностите на града и да съзерцава със студените си очи гората. Може би гората съхраняваше мечтите и. Мечтите, които страхът оковаваше. Почти винаги предпочиташе да е сама и затова приятелки нямаше.
Десислава порасна.Приеха я да учи в немската езикова паралелка, но много и се отдаваше рисуването.Приличаше на майка си с този влажен зеленикав поглед, с тези русоляви дълги къдрави коси. Темпераментна и емоционална, с чувство за хумор и общителна по характер, тя беше заобиколена с приятели. Имаше предложения от няколко момчета ухажори , но веселият и нрав не и позволяваше да се задържи дълго само върху един субект. Скицираше с молив или с акварели съученици, учители, природата.Имаше всичко, което една млада девойка би искала - талант, обич, подкрепа.
Тя никога не плачеше.Прие своята 40 годишнина спокойно, без емоции, без шум. Хранеше три котки и две кучета в двора на къщата, но и към тях не се беше привързала.Смяташе ги за необходимост. Денят и протичаше сравнително еднакво- ставаше, нахранваше животинките, приготвяше закуска, обикновено пържени филии, обличаше се за работа. След осем часовия работен ден минаваше по магазините, ала не толкова да купи нещо конкретно, колкото да спази ежедневната "традиция".Разполагаше с пари, но не обичаше да харчи.Беше спестовница.Тежкият и характер отдавна отби намеренията на мъжете. И животът си течеше както обикновено.
От няколко дни Деси не се чувстваше добре. Болеше я стомахът.Болката не беше силна и тя сякаш не и обръщаше внимание.Беше свикнала вечер да си купува тостери от центъра и сметна, че месото в тях е било престояло.Стоян, ученик от испанската гимназия, звънеше всеки ден с надеждата да получи разрешение от майка и да я заведе на дискотека. Вера, като всяка майка се страхуваше за дъщеря си, особено като знаеше, че днешните тийнейджъри злоупотребяват с алкохола, пушенето, дори и с наркотиците. Но си даваше сметка, че Деси е вече на 17 и не може вечно да живее със съмнения. Познаваше родителите на момчето, лекари по професия. Десислава прекара приятно със Стоян. Заспа късно, спомняйки си за целувките и любовните нашепвания. И пред себе си отричаше да е влюбена.Имаше съвсем други амбиции.Пък и гордостта и преобладаваше.Когато излизаха, тя нарочно викаше със себе си или Таня, или Росето, или Кристиян.И после по момичешки се забавляваше.
Тя никога не плачеше. Обичаше по своему живота, хората, света, семейството на сестра си. Но предпочиташе да живее необезпокоявана, закърмена с работата и сякаш родена за нея. Последното удоволствие, което си позволи, беше да купи около десетина пилета, за да не и се налага да купува яйца. Косите и бяха почти побелели, лицето и, почерняло от слънцето, беше набраздено с уловими бръчки, тоалетите и не бяха шикозни, ала винаги нови, чисти, изгладени. Обичаше да гледа криминалета и когато обикновено хващаха убийците, не изпитваше нито омраза, нито радост.
Деси припадна в училище. Заведоха я на лекар, направиха и изследвания. Казаха и че сигурно е вирус и успокоиха родителите. Дадоха и извинителна бележка за две седмици - да се отпусне и да релаксира.Много бе чувала за леля си, но знаеше колко особена и дистанцирана, отшелница и самотница я бе превърнал животът.Казваха и че е добра, но странна и затова не я е виждала, ако изключат три нейни снимки от преди 10 години.Стоян звънеше често, повтаряше колко я обича и се надяваше да я види.Деси не знаеше какво е скука. Ала лекаря бе препоръчал да лежи повечко и да избягва психологическите натоварвания. Емоционалният и дух замисли приключение. Стоян веднага откликна на призива.Съчиниха достоверна лъжа, за ходенето им до вилата на родителите му. Постройката се намираше само на 25 километра от града. Вера се съгласи.Виждаше че Десислава бе отслабнала и малко се хранеше. Консултира се и с доктора.Едва тогава каза - да.
Стоян гледаше Деси с очи, пълни с любов. Не одобряваше плана на девойката. Но в крайна сметка нямаше как да и откаже.Отпътуваха…
Моника се приготвяше за работа. Беше нахранила животните и гладеше синята си пола.Пред външната врата се чуваше бибиткане. Невъзможно! Така и се струваше! В този ранен час никой не идваше по това време, вече почти двадесет години.Търсеха я обикновено след вечеря.Шумът навън продължи.Кучетата лаеха.
Моника облече полата и надникна през прозореца.Някакво високо момче, облечено с дънки и тениска, натикаше клаксона до полуда.До него русо момиче махаше към прозореца.Моника присви вежди. Що за работа!
Лельо, лельо, аз съм Десислава, лельо! Не ме позна ,нали? Ама и ти си една…, не искаш да ни гостуваш, да ни видиш!- смееше се девойката
Десислава! Тук! В осем сутринта! Десислава?…
Деси прегръщаше леля си, която се опитваше да си върне душевното спокойствие, колкото се може по- бързо.
Моника стоеше като схваната. Деси я целуваше по бузите. Най- после да види леля си. Не, майка и не знаеше. Не знаела ? Сами са дошли! Но това са цели 340 километра!Моника беше отвикнала да се вълнува. Сега обаче всичко се случваше прекалено бързо, а тя не обичаше това.Сигурно са гладни! Настани ги вътре. Пренесе им принцеси с кашкавал и айрян.Това ли се яде тук!- възкликна шеговито Деси. И заразказва за София, за училището, за майка си, за баща си…Лелята я гледаше със сивите си очи, а в тях лъхаше една особена топлота, омекотяваща ги, лицето и ставаше почти красиво…
Моника не беше на работното си място. Това учуди колегата Венцислав. Свикнал да я вижда ежедневно, реши да и се обади по телефона. Минаваше 11 часа.Слънцето напичаше жарко, явно денят нямаше да е от хладните.
Едва следобяд Моника отиде на работа. Отначало мълчалива, но нещото сякаш я човъркаше и не и даваше мира - искаше да сподели. Каза на Венцислав. Той - на колежката от гладачното. И новината се плъзна из цялото помещение. Някои я гледаха особено, сякаш завиждаха, други - дружелюбно си шушукаха : " Ама тя заслужава!". Градът не беше голям, само около 85 хиляди души. А Моника беше известна с майсторлъка си.
Да, скъпа, къде си?! Какво?! Къде?!Не може да бъде! Каква леля! О, леля ти! Боже, мой, дете, да ме умориш ли искаш! - вайкаше се Вера
Сестро, здравей! Не се притеснявай за тях, да!Добре са, разбира се! Е, да и за мен бе изненада! Ами не знам, просто дойдоха! Ами да поостанат, де!
Моника не знаеше какво трябва да направи, за да се чувстват добре.Суетеше се като в капан.Деси редовно я обграждаше с целувки и от време на време я прегръщаше.Накара я да си вземе отпуска.Тя и отпуска!Почти никога не се налагаше да го прави. Защото в работата намираше смисъл. А сега това дете!Объркваше всичко! Чудеше се какво да изпитва, радост, почуда, тъга или ярост.Това хлапе!
Деси се чувстваше като възродена. Искаше и се да пише стихове, да опоетизира града, да рисува и пак, и пак…
Стоян беше си взел лаптопа. Разглеждаха снимките със съученици и приятели.Седемнадесетте години между Деси и Моника за дни се сливаха в едно малко пиршество на Духа.Самотата беше тръгнала на път.
Една сутрин Деси не успя да стане. Остра болка прониза тялото. Сърцето биеше припряно.Искаше да извика някого, но не успя. Стаята се завъртя в кръг.
Моника, успокой се! Ще направим изследвания, да, разбира се!
Младо момиче е, случва се!- заяви възрастният лекар и с надежда потупа Моника по рамото.
Преляха и глюкоза.
Моника не посмя да каже на Вера, че дъщеря и е в болница.Излъга я, че със Стоян са на разходка.Тя лъжеше! Моника и лъжа! Ала се налагаше!
Вие ли сте единствената и роднина?- попита сериозно и
съсредоточено лекаря.
Да! Нейната майка, т. е. сестра ми и баща и са в столицата, там живеят. Докторе, какво има?!
Изследванията не са добри. Никак. Но не можем да допуснем да пътува, трябва да остане при нас, поне засега.
Изведнъж Моника стана сдържана и строга, очите и напомняха небето.
Вижте какво, докторе! Моите почитания към вас и възрастта ви, но няма да си тръгна от тук, докато не ми кажете истината! Истината, докторе!
……Тумор! Тумор! Повтаряше като ехо мислите си Моника. Тумор! Тумор! В стомаха! Но как! Защо!…………
И Моника научи какво е болка, какво е радост, какво е тъга, какво е усмивка, какво е да имаш близо до себе си дете,… какъв е животът. Животът не се заключва между къщата и работата, той уж има правила, но не винаги успява да ги приложи….Животът е и дар, и вяра, и борба.
Моника, жената, която никога не плачеше, отиде в църквата, запали свещта и …заплака…Молеше се от сърце, разбрала само за дни какво е щастието и какво е болката…Плачеше и се молеше. И знаеше, че Господ е милостив към всички свои миряни, защото нямаше да позволи едно младо същество да си отиде от този свят, неизживяло все още предначетаните и пътища….Защото и Болката - Живот е!…
10.07.2006 г.