автор: hudojnika

       Часът е eдинайсет нула-нула; три дни след Коледа. Слънцето се е заболо нейде на връх апогея си и пече ли, пече.
        Географически погледнато, шезлонгът е дислоциран в ЕлЕй, както галено наричат Лос Анжелис; където са се изхитрили целогодишно да ползват климатични благини. И прекаляват! Вместо обещаното прохладно, проветриво време - идеалното за стъкмяване на родни BеGе-суджуци, пече; ще ми сконфузят рецептата. Жалко, тогава, за камарите луксозни телешки и свински филета, флейки и рибици, подбирани от супера; както и за чубрицата, кимиона и пиперите, прекарани през границите и митниците. Жалко за месенето, втасването; пълненето и пердашенето. Тристата подкови висят на дълги нанизи, за радост и скомина на хвъркатите и петите колони на два враждуващи мравуняка. Мобилизирал съм и наличните вентилатори, да им правят вятър, за самочувствие и самосъхранение.
        Що ми трябваше да споменавам, че съм  професор по суджуците. Калифорнийското Мерло е виновно - след двете бутилки се изявих като хвалипръцко и докато разяснявах научно, че пердашене и плещене със същите тези бутилки, но вече празни, е една и съща манипулация, ми натътрузиха вот на доверие; както и надзора за безопасността им, спрямо гореспоменатите санитари на природата и осъществяван хоризонтално от шезлонга.
      А и това ако е шезлонг!
        Какви шезлонги си имаме у дома, в BеGе! От парен бук! И с парен чук да ги бухаш - държат като френски ключ! Платното им яко и ярко раирано като цирково шапито - красота и ергономия! Където и да ги курдисаш, разхубавяват! И гарнирани с маркови дамски тела, все лицеприятни.                
        А този - алуминиев братовчед на трикатно походно легло, с невзрачен сив брезент, разпнат от кохорта пружинки, чията исконна мечта е да те нащипят най-където не трябва; че и го правят. На всичкото отгоре - в комплект с моето лично зачислено ми тяло, нивелирано по гръб в оскъдни шушлякови гащички, с пресукани крачолки и ластик така, че да се осъществи многопроцентов слънчев огрев.
        Портокаловите дръвчета, както и другите, едновременно цъфтят, имат завръзи и зрели плодове. Те са под хоризонта на погледа ми. На хоризонта са двата боси палци на ходилата ми - четирийсет и трети номер, като мерници на далекобойни оръдия; по-скоро като мушки, на които са кацнали плаваща петролна сонда и един, видимо недорасъл, многоетажен презокеански кораб - колкото водни бълхи. Би трябвало да се плацикат в Тихия океан; и онова сребристото, в маранята, ще да е той. От мушките до маранята са проснали поизбеляло кубистично, шарено чердже, дълго няколко десетки мили - разчертаните урбанистики на Ориндж Каунти. Там някъде е моят ориентир: Магистрала-5; на север - към Сан Франциско; на юг - към Сан Диего. Като юноша, попаднал първица в София, Площад Славейков ми беше ориентир; само оттам знаех къде съм и къде отивам. Загубех ли се, питах за Славейков и се оправях. В Лос Анжелис - Славейков ми е Магистрала-5.
        Вляво от левия ми палец е Джон Уейн Еърпорт, върху терен завещан от киноартиста.
        Надясно от десния ми палец, е ЕлЕй Еърпорт, старото летище; прочуто с това, че са ме глобявали трикратно за неплатен навреме паркинг.
        Има и трето, зад гърба ми - нещо съм му сърдит и засега не го броя.
        Трасето и за двете летища е едно докъм колената ми; оттам се спуска плавно и се раздвоява към палците. Вдигам очи нагоре, без да извивам глава; между перчема ми изплува, в пълна тишина, сребърната пура на поредния самолет - повечето са Боинги с бели, къдрави опашки. Точно на всеки петдесет и пет секунди - по сребърна пура.
        Остър, мигновен писък - колибри, колкото фастъчена шушулка, кацнало окомплектовано с дългата си колкото него човка, на невъобразимо тънка вейка, бучната във веждата ми. Пружинира, стрелва се нагоре, изчезва, пак изкача; миг - и ще се блъсне в сребърната пура. Като скоростна бленда замижвам с лявото око; самолетът отскача вляво, избягва сблъсъка; отдъхвам си. Колибрито невъзмутимо конвоира пурата докъм мушката, предава я на диспетчерската кула, проследява кацането `и и доволно, на резки зиг-заги, прихваща следващата.
        Стратегически се превъртам по корем - да не прегарям, все пак. Докато трае този полуоборот, нали съм прекалено интелигентен и умен, пъргавата ми изобретателност подсъзнателно и светкавично разработва защитен продукт за слънчеви изгаряния. А именно: поправка-добавка на класическите BG народни медицини - вместо налагане само с краставици на търкалета или само с кисело мляко - направо с енигматичното Лятна супа със седем букви - таратор! Двоен дикиш, но без чесън и счукани орехи!
        Видимостта рязко намалява - носът ми, образно казано, се заклещва между стрелките на часовника, услужливо подпъхнат под главата, ведно с ръката. Часовник с вечен двигател; зарежда се от светлината, сверява се от спътник. Часовникът на Делфините - морските десантчици; издържа до деветдесет и два метра дълбочина; ами ако ми се наложи - на деветдесет и три метра... титанов, доста тежичък и суперяк;  става за чупене на орехи. Коледен подарък от сина - Ситизън; ще рече Гражданин! Свестен часовник - както се произнася, така и се пише. Щото... има едни... хайде, да не си отварям устата.         Отдавна ми е дерт да отделя малко време, да се заема и да оправя този американ инглиш. Не целия; аз и не ги зная всички думички; само тия, дето едно мислиш, друго казваш, трето го пишеш, хептен различно четеш... Само един пример, взет да речем... от гореспоменатия таратор: най-обикновена краставица, си мислиш - кратко и ясно, да те разбере цял свят - произнасяш кюкъмба, а го пишеш кукумбер! Наистина - много по-звучно и характеризиращо си е кукумбер! Лично аз познавам доста кукумбери и кукумберки - от разни разцветки, фасони и калъпи.
        Позната UеSA-снаха: нашенецът я подбирал по негови си критерии; разбира ги той тия работи: заоблености разни, красоти и екзотика; очите и - очи, филмовите звезди - на второ и трето място; ханш и други едни работи, че и две хубави внучета снесла, да радват старите... ама на - излязла кукумберка! Как може, викала, да говорите на този грозен език; не искам в моята къща да го чувам... Нашенецът виновно гледал в земята - да бе, как е могъл толкова години да говори на този грозен майчин език... лоша работа! Добре, че не се наложило, с младите да са под един покрив, ами си били все всред нашенци, дето милеят за грозните ни хубости.        
        Знайно е - като си смениш позата, лошия сън го сменя хубав; а и гърбът ми, май, ще има нужда от лятна супа със седем букви. Полуоборот и шезлонгът вече е буковият, с пъстрото като цирково шепито платно; двата ми крака вирнали мушките по хоризонта; защо ли са с подпетените вълнени чорапи. На левия е кацнал съседът, а на десния - съседката. Наоколо са проснали бял китеник от преспи дълбок сняг и разрината Магистрална пътека-1 към комшулука. Хайде, викат, че много се заседяхте в тази пуста Америка! Идвайте да караме заедно празниците; камината бумти; направили сме пресни суджуци от дъртата коза и овена; ще ги дялнем на гребенче и - на дилафа! Че да се наприказваме като хората - на звучен български!
        По трасето София - Букурещ на всеки три часа, в пълна тишина, прелита сребърна пура с дълга къдрава опашка - гаргите не и обръщат никакво внимание.        
        - Идваме, комшу! Както е рекъл народът: всеки кукумбер да си знае шезлонга!
      Велимир Петров