автор: SaD

"Едно, две, три и се завърти!" Това дочух, разхождайки се натъжена и унила по една тъмна уличка, близо до синьото необятно море.
Заслушах се и спрях. Не се чуваше нищо друго освен силно тропане и пляскане в равномерен такт, ако спомените ми не ме лъжеха това бе 7/8. Преди доста години се занимавах с народни танци... ала това сега бе минало.
Направих две малки крачки, но едно досадно и любопитно чувство в мен ме накара да надзърна през малкото прозорче. То се намираше в една огромна тъмна сграда, близо до морето. Бе равно със земята и лесно можеше да надникнеш в него. Така направих и аз. Погледнах, леко притеснена, и видях нещо... красиво.
Стаята бе огромна, прашна, сива и тъжна. В средата имаше една голяма маса. На тавана, сякаш с последните си останали сили, блестеше една крушка. Малко по-встрани от нея един огромен, черен паяк си бе направил удобно жилище. В онзи най-мрачен ъгъл бяха седнали на пода едно момиче и едно момче. Усмихнати, толкова красиво и задружно, сякаш енергията, която произвеждаха с тези усмивки, бе по-силна от едвам светещата крушка.
Замислих се, учудена дали наистина чух познат ритъм или бяха поредните странни прищявки на измореното ми съзнание. В този миг момичето и момчето станаха.
"Да опитаме отново? Хайде!" - едва-едва дочух аз тихия глас на момчето.
Те застанаха един до друг, спогледаха се и започнаха да танцуват в до болка познатия ми ритъм някаква трудна на пръв поглед комбинация.
О, Боже, възможно ли бе това! Те танцуваха толкова красиво... думите са непосилни да опишат това! Това съвършенство на тела. Върнах се назад в миналото. Тове ми бе странно познато. Много пъти бях гледала работния процес на народните танцьори, та аз дори участвах в него! Това завъртане го помня... да, явно не е било толкова отдавна. Сърцето ми се напълни с тъга. Дотук ли се стига? Тъмна стая, двама души... това ли остава от българщината? Но сега това не са въпроси, които трябва да си задавам.Бих предпочела просто да се насладя...
Виждали ли сте как листата на дърветат се поклащат по един и същ начин, когато духа вятър; виждали ли сте как две реки се сливат в едно огромно море; виждали ли сте как облаците се движат толкова плавно и равномерно? Да! Това бяха те - един съвършен свят. Допълващи се в една огромна мечта... а дали бе мечта или болка?
В момента, в който реторични въпроси почукаха в моето съзнание, по улицата профуча с бясна скорост една кола и спря близо до мен. Отвътре изкочи и се затича разплакано момиче, а не след дълго я последва един младеж с разрошени коси. В колата кънтеше някаква много слина музика. Каква бе тя ли?Ако не се лъжа това бе онзи нов жанр наречен "поп-фолк".
Момичето и момчето в стаята спряха да танцуват. Всичко стана както преди. За хората занимаващи се с български фолклор тази музика бе отрова за ушите. Отчаяни, те започнаха да прибират нещата си и да се насочват към вратата, която с поглед се отваряше и не бе ясно дали може да се затвори.
В този толкова тъжен за мен миг от колата зазвуча един нежен блус. По лицето на тъкмо излизащото от прашната стая момче пробегна бегла усмивка. Той знаеше тази песен, той я помнеше. Тя - улисана в капещия таван, замислена за бъдещето, за трудния път, който бе избрала, не забелязваше как той бавно се приближаваше към нея. Той се усмихна, което привлече вниманието й (явно отдавна не бе виждала тази усмивка) и с мил поглед я покани на танц. Тя подаде треперещата си ръка, измъчена от хилядите репетиции.
Това бе кулминационният момент на вечерта. Те се прегърнаха, а телата им се сляха в едно. Очите им блестяха в една тайна магия. Усмивките им бяха скрити зад бавното туптене на сърцата. А телата, телата им бяха една подвижна феерия, движеща се от полъха на любовта, въртяща се от ритъма на песента и оцветена с багри от красота. Устните им се сляха. Те бяха най-силното оръжие на света. Никоя атомна бомба или ядрена ракета не би разрушила това идеалното съществуване.
Дали това бе танца? Един искусително красив свят.
И те танцуваха ли, танцуваха, сякаш тази прегръдка можеше да бъде обезпокоена само и единствено от края на света! А той все още не е дошъл.
Ако някога ви се прииска да видите тази картина, надникнете там - край морето, през малкото прозорче, погледнете изморените им лица, треперещите нозе, танцуващи, сякаш не докосват земята. А ако ви се прииска да изпитате тази съвършена феерия, просто затворете очи, намерете вашата прашна стая и затанцувайте с вашия принц под ритъма на тихия вятър, осветени от блясъка на незалязващата месечина в синия небосвод.