автор: valkata

Когато любовта ми се кълне, че ми е вярна
дори да знам , че лъже аз и вярвам.
Тя може да ме мисли за незрял младок,
неук във светските фалшиви тънкости.
Така напразно мислейки, че тя ме счита млад,
макар младежките ми дни отдавна да са минали
аз хващам вяра на езика и фалшив
и истината двамата прикриваме.
Ала защо не си признава тя, че е несправедлива?
Или пак аз, че вече не съм млад?
О, на любовта е навик да изглежда доверчива
и възрастта си често да прикрива.
Така аз лъжа нея, тя пък мен
И недостатъците си с лъжи ласкаем...


А ето и оригинала:

When my love swears that she is made of truth,
I do believe her though I know she lies,
That she might think me some untutored youth,
Unlearned in the world's false subtleties.
Thus vainly thinking that she thinks me young,
Although she knows my days are past the best,
Simply I credit her false-speaking tongue:
On both sides thus is simple truth suppressed:
But wherefore says she not she is unjust?
And wherefore say not I that I am old?
O! love's best habit is in seeming trust,
And age in love, loves not to have years told:
Therefore I lie with her, and she with me,
And in our faults by lies we flattered be.