автор: Rhiannon

„Ще се ожениш ли за мен?"
Това ще го попитам утре, като вляза. Той ще се усмихне, няма да отговори и ще сведе очи към шева на поредната риза. Разбира всичко, след един поглед нагоре към тялото и плата в ръцете. Ще ме гледа възхитено, но само когато съм в гръб.
Той е виетнамец. Не знам името му, ще го наричам Ли. Това е женско име, но така ми харесва да го наричам. Ли е оная нишка, която ме свързва със короните на дърветата по залез.
От години минавам край шивачницата на Ли. Понякога го виждам наведен и съсредоточен да шие. Чудя се, какво ли си мисли. Сигурно си спомня цветовете на дърветата във Виетнам. Тогава е бил много малък, тогава е бил друг живот. Готова съм да се смея със смеха на всички ония негови минали любови, за да го събуждам от кошмарите нощем, когато сънува че никога не са съществували. „Имахте ли такива рози във Виетнам, Ли?". Ли се усмихва весело и нахакано, все едно ми казва „Нямаме!" Да, нямат, убедена съм. „Не си отивай, Ли! Никога не бягай оттук. Никъде няма толкова ярко червени рози, от които те заболяват очите. Те растат само тук, пред този павилион. В тях е скрито …"
Никога не съм го виждала, но мисля, че Ли ги е засадил и се грижи за тях всяка сутрин, преди да започне работа и преди по улиците да тръгнат хора, забързани за някъде. Може би го вижда само някой закъснял минувач, които бърза да се прибере у дома.
Ли е вдовец отскоро. Точно преди година съпругата му, изрусена пълничка жена, почина. Един месец железните врати на павилиона бяха затворени. След това отново го виждах през стъклото, приведен над машината. През годините не се е променил - нито бръчка, нито килограми, нито побелели коси. Навярно всички виетнамци остаряват неусетно, когато никой не ги вижда. Той е неизменен. Ли никога няма да ме остави, няма да избере „другата". Няма и да прояви лошия вкус да умре преди мен.
Той е красив, кожата му има цвят на карамел, а устните му са плътни. Костите му са тънки и нежни, носи очила почти без диоптър. Всичко в него е гъвкаво и изтънчено. Когато трака монотонно на машината, си представям че свири на пиано. Акордите се разширяват, музиката потича и от очите му избухва за кратко дивия пламък на пожар в джунглата, който той потушава с клепачи надолу. Усмихва се срамежливо. Никога не би ми викал. Само понякога ще е изнервен и ще ми говори тихо и накъсано: „Това остави тука, затвори врата…утре, утре…" Не би ме нарекъл по име, не би ми говорил с местоимения. Няма да има досадни „ти", „аз", „ние", нас", „те". Ще живеем в свят за двама от залез слънце до изгрев. Без да говорим, освен ако няма какво да кажем в действителност като: „Хайде да заминем някъде още сега!"
Ще си пусна дълга коса. Вечер, преди залез ще сядам на стола и ще му подавам гребена. Ще го моля да ми среше косата. Ръцете му ще се плъзгат бавно по нея - от главата, по гърба до кръста. Отначало ще е леко, безплътно като криле на гълъб. Слънцето се скрива и ръцете му добиват плът, стават горещи, натежават по гърба ми, оставя гребена на масата. Ръката му се плъзва по лицето, от дясната буза по шията и нагоре по брадичката, спира върху устните. Усеща ударите на кръвта по вените ми като изплашено стадо коне, които бягат в галоп, спъват се и падат. Ако се обърна, ще видя огъня в очите му, но вече няма да бърза да го скрие. Отпуска ръката върху рамото ми. Слага другата ръка върху челото ми и допира главата ми до гърдите си. Кожата му е потна и топла, излъчва мирис на опушена дървесина и морска вода. Нахлува в ноздрите и порите ми. Хваща ме за лакътя и бавно ме придърпва към вратата, опира ме до стената и впива устни н шията ми.
Понякога очакването ми се струва безкрайно. В такива моменти пуша много, иска ми се да го предизвиквам с глупости, да ме гледа учудено и неподвижно, да го разсмивам … „Това не е най-важното" - казвам. „Отдавна го знам, но …" - ще ми каже..
Така е винаги нощем - пътешестваме. Пренасяме се в джунглите на Виетнам. Изтикваме малката рибарска лодка по Меконг и потегляме бавно. Ето, малък дървен мост над нас, по него вървят две девойки, които носят кошници с плодове и се смеят. Облечени са с бели панталони от лен и туники - едната в синьо, другата в червено. Смехът им преминава в звън на камбани от будистки храм. Избухват цветя - лилави, пурпурни, жълти, хиляди розови лотоси. Зеленото е ярко, обляно от слънцето като трева, тъмно и наситено като папрати, по които се стича проливния дъжд, почти синьо като водите на океана, когато слънцето се скрива…Пейзажът утихва. Пустинните пясъци са оранжеви и тихи. Нататък земята става червена. Оризища и работници с шапки от слама. Краката им са до колене в червената вода, а устните им - напукани от жажда. Слънцето е в зенита си и няма най-малък признак за бели като памук облаци. Оттук се виждат планините. С мисълта си можеш да ги изкачиш и да се изгубиш сред дърветата, или да откриеш някоя пагода. Спускаме се надолу, към нощта и града, там където светещите надписи на хотели татуират кожата, а неоновите пътища се оплитат около глезените. Тялото става прозрачно като стъкло. Земетресения и разрушени къщи, Боб Дилън и „Апокалипсис сега".
Десетилетия след него настъпва утрото - в сиво-зелено, старо злато и аквамарин. На брега на езерото е построена дървена къща, в която няма и намек за болка и миналото е скрито дълбоко в старите скринове. Това е нова земя, вечно млада и усмихната като статуя на Буда. Няма да ти позволи да видиш сълзите й, скрила е мъртвите дълбоко в сърцето си, изгорила е труповете им в огъня на болката и е разпръснала праха им по вятъра. Виждаш само трева и триумфа на цветовете по дрехите на жените. Устните им са разцъфнали рози. Засмиват се и звукът на камбаните плисва в пространството. Навярно това е звукът, който чуваш, когато се влюбваш за пръв път. Всеки ден отново и завинаги.