автор: Anouk

Пристигането

(Написано помежду другото, хей така - за забавление и не е цензурирано, нито коригирано, най-малкото литературно! Само имената на героите, където изобщо ги има, са променени)

Вчера, в 6 ч. сутринта, изпаднах от автобуса в Ахтопол. Пътувах цялата нощ и определено мязах на прилеп-махмурлия.
Първото, което се изпречи пред премрежения ми поглед, бе някаква изрусена наборка, която се навря в лицето ми и попита "Търсиш ли квартира?". Измучах нечленоразделно и някак в просъница си изтеглих сака от багажното на рейса. После, за успокоение на нервите, седнах на пейките да изпуша цигара, докато се ориентирам в обстановката.
Суматохата около слезлите пътници продължаваше. Около десетина баби от различен калибър, преобладаващо масивен и четвъртит, сред които изрусената ми познайница стърчеше като стройна фиданка, обсаждаха осмелилите се да слязат от автобуса жертви и максимално наподобяваха познатата ми от природонаучните филми гледка в стил "глутница хиени обсаждат стадо новородени зебрички и от устата им се стича слюнка".
Допуших цигарата, а през това време рейса и изпадналите от него пътници се дематериализираха. Позачудих се какво да правя, защото ми се пикаеше неистово, а не вървеше да припикая мегдана пред погледите на ахтополските пенсионерки, които продължаваха да се карат помежду си за плячката, която бе успяла да им се изплъзне.
Нарамих дамската си чанта, нарамих плажния чадър, нарамих сака (който се оказа умело замаскирана черна дупка, в която всичко натикано придобива гигантска плътност и тежест) и поех към изпречилото се пред очите ми мегданско кафене с леко притеснена походка.
Оказа се, че в този безбожен час вътре седят две мургави особи от мъжки пол, едната от които при появата ми скочи да ме обслужи. "Дотук - добре!" - казах си. Обичам рано сутрин да бъда обслужвана от особи с изпръхнали бицепси, по които татуировките танцуват ориенталски танц!
Взех си кафето, изпих го, отново се опитах да мисля, но пак нямаше резултат. Бях се озовала на не знам колко си километра от всичко родно и обично (липсваше ми софийския смог и това си е!), не познавах никого, бях сам-сама с една купчина багаж и, струва ми се, бях най-самотното същество на света, а като капак исках тоалетна. Спешно! Така че направих единственото, за което се сетих - вдигнах важно ДжиЕсЕм-а и позвъних.
Телефонът бе изровен от нета, разбира се. Отговори ми сънлив женски глас, пред който точно и ясно казах коя съм и за какво се боря, а то си беше просто стая с легло и тоалетна - временна база, в която да се помещавам, докато ми свърши отпуската.
- Сега идвам, чакай там! - нареди ми сънливия женски глас, вече леко поразбуден и със зароден търговски интерес. Дааа, тъжно, но факт! Парите може да не са всичко на този свят и може би на богатите също им се случва да плачат, ама тези, дето си нямат даже пари плачат двукратно на Ен-та степен повече, просто защото парите имат невероятната способност да отварят врати, а който няма пари, спи на черджето пред вратата (на Вселената).
След незначително количество време при мен се появи жена с лице на котка и с присвити зелени очи, вече съвсем пробудени и с прозиращи отпечатъци на левчета в тях. Отпочнахме някакъв много странен пазарлък, при което се разбра, че тя иска определена сума като за двама, а аз пък не ща да я платя (просто принципно, защото съм една).
Скоро при нас доприпка изрусената ми позната и се включи в спора за финансите и материалната база. Оказа се, че в Ахтопол е непосилна задача да се намери единочка за сама и беззащитна жена. Бе ми обяснено, че в селото всички са с роднински връзки, познават се, знаят коя какво има, кога, как, на кого и по колко го дава и с една дума аз съм в лапите на Бабич Гангстер Клан (КГБ, ама разбъркано, за заблуда на противника) и понеже съм Сама Жена, съм беззащитна и бягството няма да ме спаси.
След кратко лутане из дебрите на финансовия спор, жената-котка заяви с гордо вдигнато чело, че си тръгва, понеже имала деца да храни, и не, нямало да свали цената. Дааа, и това го знам! С едно лекичко и нехайно повдигане на лявата вежда жените С деца дават да се разбере, че имат важната задача да си хранят децата и всички други без деца за хранене са просто едно еволюционно недоразумение!
Останахме аз и изрусената фиданка, която бе на път да се превърне в най-добрата и единствена моя приятелка в това селце на другия край на държавата, в която имам удоволствието да съществувам. Тя постоя в известен размисъл, а после като феята с пръчицата призова някаква сравнително малокалибрена баба, при която се оказа, че можело да се намери място за Сама Жена.
И така, потеглих с бабата, която очевидно пресметна по външността ми цената на стаята и я докара до една що-годе поносима сума. Заяви, че някога била начална учителка, че имала 3-ма сина (при което аз мислено повдигнах и двете си вежди в стил "абе кво правят тия хора по селата зимно време") и си каза името, обаче то не беше Елка и аз се усъмних, че ме лъже, защото всички от КГБ-то според мен се казваха Елка. Имаше много син и много пронизителен поглед, при който все ми идваше да си плюя в пазвата или да кръстосам пръсти, говореше тихо, с някакво странно придихание и бе доста лепкаво-любопитна, но можеш да я издържа за краткото време на отпуската си, най-вече с бягство.
Стайчето се оказа нормално - два кревата, закачалка, леген, маса и табуретка. Стоварих си багажа в него, посетих тоалетната (ура!), прибрах допотопния ключ от стаята, нахлупих си обозначителната шапка-идиотка и се юрнах навън, под веселите слънчеви лъчи да се запознавам с местните забележителности.
Естествено първата работа, която направих, бе да се загубя. За селце с размерите на Ахтопол това си беше цяло постижение. Следващия проблем, който изникна пред мен, бе недосегаемият и постоянно изплъзващ ми се плаж. Виждах морето (чат-пат(, уж знаех, че ако вървя към него би трябвало да се озова на плажа, ала той нещо ми се заинати и отчаяно навъртях безчет километри в какви ли не посоки, докато в един миг - ура! - изпаднах на него от някакви храсталаци.
Тук последва емоционален шок. Нашир и надлъж, докъдето погледът ми стигаше, по плажа бяха нацвъкани разни фирмени чадъри, за които все ще се намери някой, който да иска пари. Носех си чадър от София. Само дето не виждах място, където да го забода. Е, животът определено се старае да ни поднася изненади!
Помотах краци напред - назад по плажа. После ги помотах из селцето. Установих, че Бабич Гангстер Клан висят на автобусната спирка от зори до здрач и че нищо не се изплъзва от бдителния им поглед. Установих и че селцето буквално гъмжи от мургави субекти с неизяснена етническа принадлежност поради наличието на всякакви изобилстващи строежи. Така в главата ми веднага се зароди план Б, който гласеше - взимам рейса и отивам на 20-30-ина км. в северна посока, на плаж в с. Лозенец!