автор: Aifel

Плахо отвори вратата...
и всичко започна.

Влезе на пръсти почти.
Търсеше някой във залата...
ала спря се на мойте очи.

Тръгна към мене с усмивка.
Непознат аз бях тогава за теб.
Въпреки всичко реши се,
да седнеш свенливо до мен.

Гледах в очите ти...сините...
нямах представа дори...
че живота ми днес се решаваше
по кой коловоз за напред да върви.

Думи изричах, но нищо не помня.
Словореди редях, но какви....?
Само теб си те спомням...
как си се гледаха, нашите сини очи.

Нямах представа коя си.
Нямах представа какво си дори.
Знаех едно, че тогава изгарях...
Но да го кажа пред всички...уви!!!

После през кръста ме хвана...
Малко е смешно, нали?
Трябваше първо това да направя,
но се уплаших за после...дали?

Помниш ли мила, морето...сияйното...
Да те понося на "конче"...ме караше ти.
После в палатка да се прегръщаме
и звездици да си броим.

Беше прекрасна, там до олтара.
Чух, че изрече твоето "ДА".
После и аз ти го казах...
та чак...до смъртта.

Роди се големия...с малки ръчички...
с розаво и финно лице...
После и малката...ах тези тръпчинки...
какво да направя, че слабост ми са те!

Дойдоха проблеми
за теб и за мен...
Решаваме ги двамцата с тебе...ден след ден,
ден подир ден.

Какво да се прави любов тъй прекрасна...
Щастлив съм, че Ти си до мен.
Че двамата с теб сме създали
вълшебство от обич, любов...подплатени с рефрен.

Обичам те моя, прекрасна БОГИНЬО!
Обичам те лудо, дори и сега.
Кой казва, че любовта си отива...?!
Напротив!!! Жива е... тъй както, когато отвори онази врата.