Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Perunika
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14143

Онлайн са:
Анонимни: 420
ХуЛитери: 6
Всичко: 426

Онлайн сега:
:: Mitko19
:: LeoBedrosian
:: pc_indi
:: Elling
:: Icy
:: Heel

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Април 2024 »»

П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930         

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаВ друг свят
раздел: Приказки
автор: atinasa

Ето я отново! За кой ли път наблюдаваше нейния бяг... Нивята наоколо сменяха цветовете си, земята сменяше свойта премяна, но тя...
Беше прекрасна. С годините детето се превърна в мома, а хубостта й растеше заедно с нея самата. Момичешкият бяг се превърна в момински, детските букли се ревърнаха в буйна, гъста като конска грива, коса, но тя си оставаше тъжна. Винаги, когато идваше при него, очите й бяха пълни със сълзи, а той недоумяваше, не знаеше какво да стори. Искаше да я прегърне, да я погали... Тя му говореше много, разказа му за своя живот, за селото, за родителите й... за него... Тя плачеше за едно момче. Защото то не успяваше да разбере чувствата й, не разбираше и нея самата... И колкото повече порастваха, сълзите й ставаха все по-горчиви, а нейният любим оставаше все по-далече...
А орехът стоеше и я чакаше, час след час, ден след ден, година след година. Тук, насред полето, под дъждове, сред ветрове... той чакаше само нея. Да зърне очите й, лицето й, да вдъхне аромата й, да усети устрема на тичащите й крака... Но тя винаги плачеше... Когато приседнеше до ствола му, той спускаше клоните си ниско, над нея, и с огромно усилие успяваше да я погали с листата си. Гонеше досадните гарги и подслоняваше минаващ наблизо славей. Искаше да я зарадва, да види сияйната й усмивка. Но тя не виждаше, не усещаше. От мъка и умора, потъваше винаги в дълбок сън, а той - ореха - молеше вятъра да не духа, молеше небето да не вали... Искаше да стои при него. Но тя винаги си отиваше. Сутрин още преди да изгаснат нощните звезди, момата поемаше по пътя към селото - тихо, бавно, като че ли да не събуди спящата земя. А той оставаше с впрен по дире й поглед с надеждата, че пак ще дойде... и с времето, неусетно, растеше бързо, развиваше огромната си корона - гъста и зелена - само за нея... На пролет първи се раззеленяваше, листата му гордо се вееха на вятъра, докато сливките все още зиморничаво криеха цветчета в пъпките си. Хранеше с плодовете си тревичката и тя рано подраняваше със своя тюркоазен килим. Когато вятъра ги навестяваше, орехът го молеше да довее семенца на цветя, искаше да направи полянката прекрасна, достойна са младата си приятелка. И ето тази пролет разцъфтяха и глухарчета, и незабравки, и минзухари, и синчец...
Тя никога не се уплаши ни от студ, ни от мраз, ни от пек. Всеки ден, когато небето се завиеше с бляскавата си нощна завивка, но слънчевите лъчи все още се отразяваха на хоризонта, тя се появяваше. Силуетът й минаваше, леко прегърбен, покрай последните къщи, и щом навлезеше в живото море на нивята, тя затичваше. Леко и нежно, ефирна почти като вятъра, тя се носеше и под лунните лъчи приличаше на фея, излязла от приказките. Никога не беше задъхана, но тези сълзи... Макар и снегът да не беше се стопил все още, орехът се зеленееше и полянката за скъпата гостенка се беше приготвила. А тя беше боса, беше облечена в домашни дрехи и наметната... Защо ли беше излязла така? Орехът склонил клони и я погалил. Тя се сгушила до него и хвърлила наметката си настрана. Не видяла цветната изненада, приготвена само за нея, с много обич... а захлипала. А орехът... Разтворил листчетата си към небето и се помолил... помолил се за дъжд... Пожелал си да не спре и на следващия ден и след него... и никога повече да не спре. Да спрат нейните сълзи. Прегънал стеблото си до болка и я прегърнал, завил я с топлите си листа и... двамата заспали... А дъждът валял десет дни.
Когато се събудил ореха, видял че дъжда е спрял... но не видял своята любима. Видял, че вече е лято, нивите се били превили под тежестта на класовете си, а вятър немирно си играел и ги превръщал в златно море. Чакал цял ден своята хубавица, дошла и нощта... Усетил орехът аромат познат и се заоглеждал. Никъде, обаче не видял нея. А вятърът все по-настойчиво се въртял наоколо. Погледнал зад себе си и ... до изкривения си ствол видял нежна, бяла фиданка, която била разтворила млади клонки и се къпела усмихната под лунните лъчи.
И сега те са там - насред полето - с приплетени клони...


Публикувано от BlackCat на 10.07.2006 @ 22:46:01 



Сродни връзки

» Повече за
   Приказки

» Материали от
   atinasa

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 2


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

16.04.2024 год. / 11:47:45 часа

добави твой текст

Warning: Cannot modify header information - headers already sent by (output started at /home/hulite/www/www/modules/News/article.php:11) in /home/hulite/www/www/modules/News/article.php on line 277
"В друг свят" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: В друг свят
от Zen_ (zen_@abv.bg) на 11.07.2006 @ 14:10:02
(Профил | Изпрати бележка)
Да, любовта твори чудеса и превръща.......

Хареса ми, Ати! Успех! :)))**

_Z_