автор: simon

Събуждам се от ужаса, че сънувам това за шести съзнателен път и за хиляда двеста трийсет и седми несъзнателен. Тя. С мокро лице от морето, с разпиляна коса и усмивка. Музика в главата ми и тя - с разпиляната си мокра коса.
Аз я гледам през дантелите на безобразното си и дълбоко влюбване, а тя не потрепва. Не се срамува от моята влюбеност, а я приема с нахалната си ужасяваща красота. Тялото й е мокро, гърдите й са красиви и впити в мисълта ми, краката й са голи и тъмни.. и музиката...докато тя ме гледа и вятърът движи русата й коса, слънцето минава през нея и осветява тихите й хулигански възелчета, толкова плътни и впити едно в друго.. тя става, целува ме, има вкус на червени череши и мляко, целува ме дълбоко и аз знам, че е в усещането за мен и иска да легне- с гладкия си корем, с русите си косъмчета, с плоските си женствени гърди,..върху мен.. не ляга. Смее се и се изправя. Смее ми се че я желая безнадеждно. Става и върви към морето, усмихва ми се, слънцето ми пречи да я виждам добре,.. какво ми казва, страшно е красива, влиза в морето и я губя от очите си, влиза навътре, а се връща пред очите ми кадъра с косата, косата й влиза в устата ми, тя ме целува, губи се в морето, вика и потъва, аз не помръдвам, харесва ми да я гледам как потъва, толкова я обичам, че я натискам в морето, влача я по камъните и толкова я обичам и я целувам под водата и я обичам и я убивам обичайки я.. ..
Свършва съня. Някога тихо, някога шумолящо и дълго. Като любовен акт. Протяжно и стремително в онова неизменимо напред и назад... назад и напред.. протяжно и дълго, кратко и съкращаващо мускулите. Пуши ми се неудържимо. Искам да си причиня нещо болезнено. Да изпия три водки преди да стигна до огледалото или да продължа да лежа и да опитвам да възстановя съня отново и отново след събуждането, за да я видя пак такава - с вятър, музика и нищо останало. Мъчителни кризи. Лилави кризи. Убивям я насън. Искам да я убивам насън, за да е пак жива наяве - преживяла вече веднъж смъртта си насън. Изтичам по чаршафа. Изтичам. Намокрям. Изсъхвам. Изчезвам. Сънувам. Обичам.
Ненавиждам в лилаво. Особено силно. Ненавиждам сутрините, отвращавам се от вечерите, обедите просто не съществувам. Топя се в горещия въздух и съм мисъл на някого, някой някъде ме измисля, дава ми походката, характера, движението на дланите, когато дърпам косата си назад, за да я вържа в дългата плитка до кръста и даже по-надолу, плитка до земята, плитка под земята, плитка до господ и липса на стъпала, за да не се качват мислите ми при него. Някои ме измисля, за да се катери по косата ми до господ.
Лилави кризи.
Тя е лилава. Не. Тя е жълта. Някаква особена музика съм запечатала с нея. Веднъж когато лежеше до мен и не сънувах. Тя беше там и сънуваше вместо мен. Музиката пречи на слуха ми, но помага да оцветявам фона около лицето й докато спи. Завиждам на един скитник, който спи на пътя ми. Спи с ухо до стъпките и през шума от стъпките е шума на мислите, пулсирането на бързото вървене нанякъде. Но не го буди. Той спи. Завиждам му. В лилаво.
Колко да пиша ... Да потъна при думите и да виждам единствено красотата на френските им извивки и немските прави и да не разбирам какво значат слепени една за друга в човешкия вариант на общуване.. искам да пиша за женските ъгълчета някъде по краищата на лицето. искам да пиша за движението на устните или за леките кашлици докато е тихо. Искам да пиша за музиката докато държиш един кръг и наоколо въздуха препуска през ръцете ти, през шапката сложена накриво, за да спрем така, както сме започнали, да пиша за стъпалата ти по пътищата - тънки и бавни, прави и потъващи без да потъват наистина.
Изтичам. Преливам. Потъвам.
Говори ми се за всичко и не казвам нито дума, искам да пиша, да пиша, безкрайно, мъчително, пропито в алкохол и чистота. Изгубихме реалния живот. Искам да се върна в миналите лепкави минути - там. А може би тук. Сънувам, че искам да снимам в слънчевата ти красота на фона на нашата музика и едно море и едни очи и едни къси, почти момчешки мигли и сламка и пиеш и ъгълчето се повдига, за да оцени, че е добре - алкохолни изгубени вещи, невъзможни за намиране - душевни вещи с велика причина, такива, каквито не притежаваме осезаемо, търсим си вещите - онези, които да направят онова нещо велико и възможно за случване..
Искам да плачеш лилави сълзи от жълтата си красивост. Искам да те бълнувам.
Искам да те бълнувам.
Да те бълнувам.
Да те бълнувам.
Искам да те бълнувам.
Искам да виждам лицето, косата, музиката и препускането по пътищата, къдравата музика и свободните парчета въздух в лилаво и разтопеното жълто в тях. Потъвам.
Изтичам. Пропадам. Попивам. Нямокрям. Изсъхвам. Губя се. Намирам те. Не знам. Знам. Целувам. Жълто. Жълто. Жълто. Жълто в моето лилаво.
Събуждам се от мисълта, че сънувам това за шести съзнателен път и за хиляда двеста трийсет и осми несъзнателен. И пак е тя.
Тя...