автор: Neoart

Морето реве с цяло гърло. . . Огромната си мъка, събирана сълза по слъза, стон по стон сега излива наведнаж. Блъска с вълни-ръце във вълнолома на своята младост. . .
Безпомощно протяга надежда и се моли гръмогласно да му позволят да докосне за последен път своята любима. Своята любима лодка, която сега стои на брега и чака някой със силни и млади ръце да я потегне и да я пусне пак на вода. За да позволи на своя любим да я обгърне с нежните си ръце в меката си прегръдка. . . За последен път. . . Никой няма да дойде и да им подаде ръка за да могат отново да потанцуват заедно, пък макар и за един ден или дори един час. . . Морето продължава да ридае. . . Пръска сълзи по кея. Едничката му утеха е, че някоя от тях ще стигне до изгнилите и напукани дъски на старата любов, на любимата лодка. Ще се спусне по бръчките на олющеното и лице и ще се загуби в някоя пукнатина, водеща към най-съкровените тайни, които старата лодка крие. А две очи ги гледат и плачат. Плачат безмълвни и неутешими. Плачат безсилни. . .
Един стар рибар излиза всяка сутрин пред своя дом, така, както е излизал всеки ден в открито море. Но сега излиза за да гледа тъжно морето седнал не в лодката на неговата младост, а на грубо скована пейка. Седи и гледа своя стар другар. . . Те са си споделяли всички тайни и копнежи. Заедно са се радвали на успехите. А сега заедно скърбят. . . Сълзите на стария рибар се спускат по лицето му. Следите от бурна младост и сизифов труд са толкова дълбоки, че някои сълзи потъват в тях досущ като в пукнатините по бордовете на старата лодка. А тези от тях, които успеят да се отронят падат на стария калдаръм - вкаменените сълзи на града. Докосват се до онези помисли, които старото рибарско селище всеки ден отново и отново излива към морето, но те никога няма да го достигнат. Ще стигат само до кея на споделената любов. . . Ще се сливат със сълзите на стареца. Ще наблюдават мълчаливо и ще продължават да се надяват. . . Да. . . Да. . . Да. . . Така би прозвучала светлата въздишка на стария фар. Той е бил свидетел на не една любов, на не една раздяла. . . Стои и всяка нощ разказва тази история на своите другари- самотни спящи чайки, буреносни облаци и звезден небосвод. Разказва я на всички, които могат да чуят светлия му глас, преминавайки по морски пътища и поглеждащи към самотно стърчащия фар на края на кея. . .