автор: barzashka

Забелязал ли си как, като изсъхне една сълза, кожата, където е минала, се стяга... и усещаш точно къде е била... и там продължава да боли, дори когато си успял да спреш плача... поне за миг.

Следващата минава по същия път.

Като по вече разорана бразда.
И нивата на лицето ти е като обстрелвана, обсипана с ями и окопи, кална и мръсна, почти изоставена, почти намразена за това, че показва всички белези и рани, всички следи, които още болят.

Жилите, като бодлива тел опнати, бранят дворец без обитатели, без слуги и господар. Там има само една душа, блуждаеща. Разплисква кръвта по тънките вени, пуска по нея корабчета с изгорели платна и прави вятър с дъха си, парещия, в който умират всички флотилии, от жажда, от умора, от страх.

А на дъното се натрупва, песъчинка по песъчинка, любовта. Пропиляната. Разпиляната.

Къде са златотърсачите, които ще я съберат?

Единствената твърда земя.