автор: atinasa

Някога, преди много време, имало млада орлица. Била прекрасна и силна, като чукарите, по които живеела.
Гнездото й било здраво и голямо. От люпилото й се били измътили четири орлета, но за беда едното било сляпо - когато носела храна, всички изпъвали шийки и я следяли с отворени човчици, а то въртяло главичка и винаги оставало недояло. Един ден, когато се прибрала от лов, тя видяла, че едно орле липсва... Сляпото... А то било все още на скалата, отчаяно тъсейки топлината на майчиното гнездо, но понеже не виждало, бавно - крачка по крачка - се доближавало до ръба на пропостта... Изведнъж малкото му телце увиснало във въздуха и лекичко започнало да пада. Тупнало на нещо твърдо - бил клона на дърво, където гнездяла друга птица. Разбрала, че е безпомощно, но все пак било орле... не го прибрала в гнездото си, а го бутнала от клона... И малкото телце отново се запремятало надолу... Паднало пред хралупата на катеричката. Опитала се тя да го вмъкне в хралупката си, но уви - орлето било твърде голямо. Тогава решила поне да го нахрани. Влязла да вземе ядки и когато излезнала - птичето го нямало... А то отново падало надолу... Тупнало на меко - в листака пред дупката на таралежа. Той не посмял да излезе, изплашил се от тупването. Започнало орлето да върви - първо бавно, почти в кръг, а после поело към тихият шумолящ звук... И стигнало до реката. Започнало непохватно да се спъва в камъните - навехнало недоразвитото си още крило, изкълчило си несвикналото на такива препятствия краче... А на големия сребрист камък до сами реката се припичала една стара змия... Дочула писъците на орлето в тишината и ги познала.... но не се уплашила. Разбрала от шума, който вдигало, че е много малко още... и от непохватността му, че е сляпо... И решила да му помогне, да го научи, да го върне сред скалите - да полети то...
Змията научила орлето да познава света чрез звуци, аромати и допир. Научила го да чува вятъра, да разбира къде има прегради - по промяната на силата и звука, който той носи. Разказала му за миризмите на различните растения - растящите в полето, дърветата, цветчетата по усойните места. Докоснала го до вода, до скала, до земя и до огън. За да може той - вече порастналия орел - да полети и да разбира в полет колко нависоко е стигнал. И така минали години. Орлето се превърнало в силен, красив орел - не въртящото се в кръг и скимтящо орле. Той познал света... без очи... през змийски поглед... И ето в онзи ден, змията решила, че е готов - за своя първи, орлов полет... Стоял той насред полето, като замръзнал, и слушал. Усещал. В миг, като че трепнал и... полетял. Малко несигурно, но змията знаела. Изпънал орелът яките си криле и леко, грациозно започнала да се плъзга сянката му по сухата земя. А змията стояла и слушала тишината на полета му. Бавно, вече уверено орелът се издигал над дърветата, над вековната гора, още и още... над скалите... И ето - той е в небето - свободен, прекрасен... могъщ. Слял себе си в едно с вятъра. Усетил тишината, безкрая. И тихо, нежно благодарил със своя вик своята майка - змията. А тя стояла на земята и не мръдвала - чедото й си отишло там, откъдето и било дошло. И щастлива поела към самотния си дом... В миг - орелът прогледнал. Под него земята се превърнала в жива, цветна картина - със звуци, аромати и... Там долу, нещо привлякло погледа му... Спуснал се... Яките му крака с остри нокти сграбчили змията и разкъсали тялото й... но усетил - майчината кожа - и топлината, и хладината й... и заплакъл. Изровил дупка в земята - там, където тя го извела за първи път под откритото небе... и я погребъл. После със силен плясък на крилете си започнал бързо да се издига, правел малки и стръмни кръгове... И там, горе - над чукарите, където било родното му гнездо - той се спуснал с режещ полет към скалите...
....И се ослепил.