автор: sunnyross

Докато миех чиниите от обеда, се замислих. Как така аз бих могла да напиша книга. Има толкова светила на литературния небосклон, а аз дори използвам клише като "литературен небосклон". Като продължих да се замислям... и го измислих - аз все още съм студентка. Това, което ме заобикаля, е нещо преходно, защо да не го уловя, да го затворя в кутийките на карирания лист и да го заключа с мастиления ключ на химикала.
И така ...
Глава I -Аз, мон шери (р-то е френско)

"Оглеждам се и откривам, че съм заобиколена от Кант, Блага Димитрова, Ървин Уелш. Кърт Вонегът и други персони, трайно настанили се в стаичката ми, без да плащат и стотинка наем. Аз поне това правя. Е, по-точно плащат го родителите ми, защото аз все още съм представител на безработническата класа.
Студентка съм. Сега би трябвало да работя върху дипломната си работа, но аз работя повече върху себе си - правя коремни преси, върху нервите на съседите си - пускам на макс любимото си радио и изхвърлям пепелника през прозореца, върху страниците на вестник "Труд", като подчертавам обещаващите обяви за работа.
Провинциалистка съм, но целта ми не е да увеличавам прираста на населението в София, нито да си хвана ергенче с апартамент оттук. Не ходя със забрадка, не мириша на пот, не плюя семки по улицата, перфорирам си редовно билетчето в градския транспорт, търпя колежки и съквартирантки без ропот, ям сухи супи и пия вода от чешмата."

Глава II -Колегите

" Уважавам хората, които правят това, което искат " - казал един негър, преди да скочи от последния етаж на собствения си небостъргач. Аз също. Всеки да се спасява както намери за добре. По начина на спасяването разделям колегите си условно на три групи - мечтатели, материалисти и мърморковци.
Мечтателите се опитват да се преборят с действителността, но да осъществят мечтите си. Те са способни дори на бунт, нищо че понякога той остава само на думи, те проправят пътеки в макар и гъстата от корупция, неяснотии и далавери гора, която след реституцията им осигури " старото поколение". Те не се плашат от навлизането на Интернет, а с наслада се възползват от предимствата му. Не са неандерталци, не са облечени в дървесни кори и дори и без розови очила, всяка пантера, която видят, им се струва розова. Защото вярват на себе си, в собствените си сили в добрия край на приказката.
Материалистите загърбват действителността в България и посрещат същата, но най-вече в Америка. За тях пътеките са магистрали, които най-често тръгват от ресторанта, в който мият чинии и стигат до квартирата, в която живеят по десетима, за по-евтино. Те ползват Интернет не с образователна цел, а за да пратят някой и друг мейл до приятелите си и да обяснят " Тука е много куул, мен ! " Те предпочитат образованието в чужбина и са на принципа (цитирам приятел) - " Ако още сте в България, по-добре изяжте един гаечен ключ или кучето на съседа си, избодете си очите, затиснете се с мокър вестник, гледайте " Женени с деца " или се самоубийте, но всячески избягвайте това място."
Мърморковците в никакъв случай не са златната среда. Техен приятел е негативизмът. Той ги е хванал под ръка и не ги пуска продължително време - нещо като емоционална абстиненция или хиперзадръстване на мозъчните клетки. Те си стоят, оплакват се и проклинат, но продължават да гледат живота си само отстрани. Те са на принципа - " Така ми било писано ! " - депресията и параноята са се сгушили в съзнанието им и често излизат, за да си поемат глътка въздух. От техния.
Да подчертая-Никогоо не съдя!"


Доста често ми се случва млади писатели да ми пращат първите си творби за проверка. Искат от мен да потвърдя таланта им. Това ме кара да се чувствам изключително неудобно. Защо избират мен ? Аз дори нямам писателската висота на патриарх в литературата. Макар годините вече да са ми в повече.
А и как могат да бъдат сигурни, че ще ги оценя подобаващо? Ръководят се единствено от факта, че и аз уж имам талант и от бройките издадени мои книги. Вече нямам желание нито да чета, нито да пиша. Годините ми тежат. А и накъдето и да се обърна, все побелели, все прегърбени хора виждам. Останах почти без роднини. Предпочетох да не тежа на никого, затова се преместих в Дома за ветерани на културата. Считах се за такъв, пък и те ме счетоха, та ме приеха.
Всъщност станах писател, защото мислех, че за друго не ме бива, че не съм способен да върша друга дейност, независимо от това как вървят нещата. А те, нещата са вървели някак по средата. Но това не ми дава право да оценявам чуждия талант, да окуражавам някого или да го отказвам от писателската професия.
Вървях и размишлявах. Пратеният ми ръкопис беше с четлив и заоблен почерк. Явно е, че младата девойка се бе постарала. Думите й, стилът й ми бяха чужди, но й придаваха жизнерадост и динамика.
Прибирах се към приюта пеша. Всичко около мен изглеждаше жадно и морно. Като че ли и на дърветата не им достигаше кислород. Нямаше никакво течение. Срещу леността на времето в този момент нямаше лек.
Или може би само смъртта?
Никакви признаци на живот сред тази суха и скучна природа. Дори Витоша изглеждаше покрита с няколко сантиметров слой прах.
Привечер ме посети внучката ми. Показах й къде съм сложил дрехите, с които искам да ме погребат. Нека всичко е подготвено. Не искам да тежа на никого. Надявам се скоро да напусна този свят.
Отегчен съм ...


Глава III- Паник стая

"Студентските общежития са това, с което провинциалните студенти-термити се хранят вече години наред. Те оглозгват панелните стени, хрупат от плочките в банята, примляскват доволно лепежа по стените, подслаждат си с изгнили тапети и се оригват на влага и теч - човещинка !
Всъщност стаята дори няма ъгли, а удивителни чупки - "горен десен - кариес ; долен ляв - пожълтял емайл" - стоматологичната епикриза, дами и господа, на това, което обитавам. А банята, тази стара, стара госпожа... Къде ли са пластичните хирурзи - зидарите, къде ли са специалистите по лифтинг - водопроводчиците? Липсващата брава на вратата е като белег от битка, мивката е разклатена. Може би просто старата госпожа има нужда да смени зъбите с изкуствени. Всяко отваряне и затваряне на вратата води до събаряне на част от лепежа - пърхут !
Паниката се всява от мутиралите домашни любимци - хлебарките. В първи курс им се радвах - не бях виждала, втори курс ми досаждаха, трети курс - бой с обувката, четвърти - отвратена съм, пети - ех, мои верни приятели ...
Забравете тук да сте юноша бледен. Социално-битовите условия са въпрос на креативност. Оцеляването изисква мисъл и не става със Спрайт, защото "Всичко, което Спрайт прави, е да утолява жаждата. "
Жизненото пространство на трите души в Рая (аз и двете ми съквартирантки, "целунати " от Господ да живеем в Студентски град ) е ограничено по метър за всяка. Къде ли са поляните на Едем ?"


Глава IV -Съседите

"Ако не познавате лично съседите си, то задочно ги познавате задължително по няколко основни фактора :
Съседите като шум - шумът може да е от вихрещия се купон.
Сесия е. Теб те мързи толкова, че две не виждаш. Всъщност двето го виждаш, но ако ти пуснат малко гювеч, може и да сглобиш тройчицата. А в съседната стая вече празнуват взетите изпити.
Съседите като миризма - миришещите съседи са най-вече готвещите съседи. Те могат да те изкушат с аромат на топла манджа. Хубавото е, че не се случва много често. Другите са пушачите. Всяка молекула, пропита с никотинов дим, като че бърза да се махне от пренаселеното в родствениците й пространство и да отиде на свежо, при непушачите, разбира се. При теб, който от Ново година и с поредното поскъпване на цигарите се опитваш да ги откажеш. И успяваш, но често с цената на нервно обелените етикети на бутилките бири.
Понякога съседите хвърлят боклука си през прозореца, направо с торбичката. Тъпият звук - туп! от съприкосновението му със земята отеква направо в грийнпийското ти съзнание. Те изливат мръсната вода върху току- що изпраните ти чаршафи. Те тупат килима си, а през твоя прозорец, дефлориран преди малко, уж трябваше да влезе свеж въздух. Специалният номер е да ти отмъкнат с кукичка и въженце храната от прозореца.
Гореизложеното е смекчен вариант. В името на добрите съседски отношения, тогава, когато се намира кой да ти заемес чаша захар, ще премълча твърде неприятните неща."

Аз принадлежа към творящите, но има слабост към всичко, което се нарича критика. Надявам се никога да не преодолея тази си слабост. Хубаво бе, че тази девойка все пак търсеше чуждия съвет и не се боеше от негативните изказвания, които можеше да последват. Това е първата крачка. Добрият автор е този, който не е постоянно на нож с критиката. Макар и много от модерните творци да възприемат критиците като нещо непременно противоположно на тяхната природа. А госпожицата определено имаше твърде модерен стил и начин на изразяване. Налагаше ми се да чета някои пасажи с речник на чуждите думи на коленете си. Помолих санитарката да ми го донесе. Беше ми казала, че дъщеря й учи българска филология. Опитваше се да ме заговори за нещо, което е близо до сърцето ми, та белким живна. Не успяваше. Не се стопи и умората.
Цветущите изрази на авторката ме разсмиваха. Лицевите ми мускули май бяха забравили за тази си функция. Съзнанието ми почти не помнеше що е то усмивка.
Трудно ми е да поемам отговорност за друг, освен за себе си. Не е възможно да уловиш таланта на другия, особено когато той е нещо вътрешно, нещо субективно. Ако девойката смяташе, че в живота не желае и не умее нищо друго, освен да пише, ако се чувстваше положително настроена към хората, единствения начин да го отрази е като мечтае, като рисува образи и въздейства чрез словото си. Така ще стане писател. Ако го няма всичко това - по-добре да се откаже още сега.
Четях, критикувах и си записвах кратички рецензии ...
Не знам с какво този младежки труд ме провокираше. Лъхаше на люляк и на карамфил.
Изплуваха толкова спомени от моята младост ...
Нещо клокочеше ...


Глава V -Домакинката


"Нямам нито един приятел, който в рамките на своето легално, а в последствие нелегално пребиваваше в студентските общежития, да не се е оплакал от местния киликандзер. Киликандзерът е същество неопределимо и поради това много опасно - не знаеш какво можеш да очакваш от него. Това всъщност е основната характеристика на домакинката на блока.
В месеца за настаняване на студентите, веднага след като е сложила десет свои подписа на необходимите документи, тя е страшно изморена и от челото й се отронват едри капки пот. Така че, ако не знаете къде е приемната й, следвайте ... рекичката.


Глава VI -Портиерите

"Ако имах списък с хубавите неща в Студентски град, бай Пешо щеше да е на първо място. Той е портиер в 42-ри блок. Годините му са от 20 до 100, според проблема ти. Бай Пешо може да е майка ти, най-добрият ти приятел, другарче за по чашка, баща ти, енциклопедия с разнообразна информация, вестник с вицове, тайният ти дневник и какво ли още не. Да е жив и здрав !
На другия полюс е така наречената Скандал-лейди. Тя отговаря с ръмжене на поздрава ти. Днес отново й е криво. Не за друго - или е разбрала, че съседката прави по-хубава царска туршия от нея, или е от критическата. Всъщност липсва й само черна котка и казан с вряща гнус... и майки, които да плашат с нея злоядите си деца.
Портиерите са пазители на най-ценните съкровища за един студент - поканите за пощенски запис и за колет."

Продължавах да чета. В ръкописа нямаше и след от припряност, от яростни и отчаяни атаки срещу реалността. В днешно време младежта умира да е недоволна - ако е доволна, значи не е днешната младеж.
Някакъв жив детайл светкавично проблясваше между редовете и ме караше да продължавам да чета. Всеки ред засилваше убеждението ми, че написаното е интересно. По свой си начин. Езикът на изразяване бе елегантно прочувствен и незлобливо остър. Девойката бе постигнала едно ненатрапчиво въздействие, с което без да усетиш ставаш съпричастен на студентските й неволи. Хуморът бе най-почтителното й оръжие. Пък се оказа и функционален ръкопис. Завършваше така : "И ако има нещо дето най - го обичам, освен студентския живот, това е да ви стопля душиците с моите писания. Ако не стане, изгорете ръкописите и пак ще се стоплите. Та затова пиша, ако не за друго, то поне да е топло."
Понякога затварях очи и усещах меланхолията по отминалата младост. Нещо засядаше в гърлото ми. Стаите в старческия дом също са порутени, но никога не биха били така очарователно описани. Ще им липсва настроението, с което младежите изпълват всичко, до което се докоснат.
Беше обед. Не ми се прибираше в безцветния глух старчески дом. С вече прочетения ръкопис под ръка излязох през вратата. Коя врата ? Първо - е все едно, и второ - аз самият бях толкова унесен, че не забелязах. Шляех се напълно безцелно. Незнаех къде точно отивам .... връщах се тичайки от училище ... списвах студентския вестник .... гледах звездите от наетото таванско помещение .... спорех за граматиката на българския език с колегите си ... срамувах се от погледите на момичетата ... въздишах ...
След доста дълго време се намерих на една пейка. Пред нея с бе ширнала зелена ливада.
Беше необичайно топъл априлски ден. Толкова топъл, че пъпките и цветовете бяха видимо щастливи от това. Аз разцъфвах заедно с тях. Тези студентски ескизи преоткриха цветовете на живота ми. Тази девойка беше следа от бъдещето ми. А то промени посоката си трайно. Макар и само да се изцапах с мастило, всъщност пръстите ми се пропиваха с енергия всеки път, щом хващах младежкия ръкопис.
На другия ден попитах санитарката за дъщеря й. Срещнах две разширени от почуда зеници. Подсказаха ми, че дълго време не съм разговарял с хората около мен. Мислех, че тишината ще привлече смъртта към мен по-бързо.
Привечер дойде внучката ми. Говорихме и се смяхме. Не ни се беше случвало отдавана. Често й разказвах, че се чувствам точно като онази покрита с прах Витоша. Сега също. Но през мен бе минала буря. Пролетна буря. Освежаваща буря за живот. Животът около мен започваше отново.
В противовес на всички защитавани от мен граматични закони и най-много, защото вече не мисля за края, няма да сложа и точка