автор: aerol

"Ех, ама и ти! Няма брадат часовник, как можа да го измислиш? Много си заплесната." "Като майка си ли, бабо Анче?" "Като майка си..."
Знаех си аз. Като замисля нещо или пък направя някаква беля, баба Анче казва, че съм като майка си. Пък иначе на комшиите все вика: на баща си кожата съм била одрала. Чудо голямо!
Аз какви по страшни работи знам да правя, ехей...Баба Анче не си мисли сериозно,че съм одрала на татко кожата. Приказва така само защото и татко, и аз сме мургави. Мама е бяла. Интересно бебето дали щеше да бъде мургаво или бяло. То не можа да се роди. Тогава, когато татко преби мама, го е убил и него. Баба Анче много не ми приказва за това. И като реша да я попитам, мълчи. Аз по рано много играех и бягах от къщи, ама сега съм кротка. По рано, като живеехме четиримата:аз, мама, баба Малинка и татко. Баба Малинка е другата ми баба, тя ме гледаше, защото баба Анче има прасе на село. Ама сега е в старчески дом. Татко по рано като се напиеше, все и крещеше: "Добре, че поне гледаш детето, иначе отдавна да сме те пратили в старчески дом."
Той ни биеше всички, ама баба Малинка най много я биеше. И мене биеше, защото се казвам Милена, пък той искал да ме кръстят на баба Анче- Ана. Аз, като бях по малка, все си мислех, че старческия дом е нещо като детски дом, ама за бабите. Имат си там разни пързалки, люлки, госпожи учителки и печки си имат, ама не играчки, а истински, защото бабите могат да готвят наистина. И да перат могат. Само баба Малинка не може да се качва по катерушките, защото все я болят краката, ама аз щях да я науча. Само че после, когато пратиха на Илко от горната улица в старчески дом и аз разбрах, че не е както съм го мислила. Защото баба Милка все плачеше, плачеше, пък ние седяхме на пейката и гледахме, а Илко горе на балкона плачеше и той. После, като ходихме с него при баба му, го видяхме и ние старческия дом, ама хич не приличаше на детския. Аз тогава взех да слушам баба Малинка малко повече, ама и това не помогна. Щото и да слушам, татко пак си ни бие, и оная вечер той биеше мама, а баба Малинка се хвърли пред него и все викаше: "Недей Коле, недей синко и детенце чакате, ще убиеш детето, сине..." Пък татко хич не приличаше на син, блъсна баба настрана и така крещеше. Ние с нея стояхме в кухнята и така плачехме, после тя стана и взе да рови из чекмеджетата, все повтаряше:" ножа, ножа..." Обаче не можа да го намери, щото мама ги беше скрила всичките. Мама крие ножовете, когато чуе, че татко се връща пиян; плаче и ги слага в една кутия, а после ги скрива някъде. И аз сега седях и плачех, а после татко дойде и взе да вика, че пребил онази мръсница и сега и нас щял да пребие. Той сега не беше татко, а като ония чудовища, дето ги сънувам и очите му не бяха татковите, и нищо не беше татковото, а аз се уплаших, че вече нямам майка и баща, и баба Малинка няма да имам, и някак съм паднала, ала това не го помня. Чак после помня, когато се събудих и до мен имаше някой син и топъл човек, и аз се зарадвах, че е мама, ама то беше леля Любка от долния етаж, пък мама и баба Малинка били в болницата. Татко също го бяха взели, ама в някаква друга болница, дето лекуват тия, дето пият. И на другия ден дойде чичо Цони с колата да ме закара на село. Тук при баба Анче не е хубаво, много е тъмно и тя не дава да я питам за мама. Храни си прасето и толкова. Пък чичо Цони само тича да уреждал делото. И с баба Анче все това се разправят двамата, делото та делото...Делото е дето ще съдят татко, защото ни бие нас с мама и баба Малинка. Тя, баба Малинка вече не била в болницата и аз все я чакам и чакам да дойде, ама чичо Цони я наредил в старчески дом. Така казва той: "наредил". Щото там било по хубаво за нея. А след още някой месец пък щяло да дойде и делото. То после щяло да има още едно дело, нали мама и татко щели да се развеждат, ама чичо Цони за него още не ме е научил какво да казвам. Виж, за другото ми каза, като ме питат, все да отговарям, че мама била предизвиквала татко и той затова я биел. И още: че не я е биел по рано, не я е биел много. Аз чичо Цони не го обичам, въпреки че ми носи шоколади, защото и той е като баба Анче - не обича мама. Тука на село има голяма къща с много стаи, ама когато казах на чичо Цони, че баба Малинка е можело да дойде тук, вместо да я карат там, в оня дом и той ме погледна така, както гледа татко ми преди да започне да ни бие. Аз и затова не го обичам, на село въобще не обичам никого, ама не мога да избягам като от къщи, щото портата стои все заключена. Като живеехме в града и си бягах, особено когато татко ни набие и трите, и спах в мазето на Петьо. Петьови имат голямо мазе, ама все отключена и някой от нашата улица, като избяга от къщи, все в тяхната маза спи. Ние сме като една улица: горната и долната, все заедно сме и тъй си викаме: улицата, щото тези от горната улица и те се крият в Петьовата маза, пък той не се сърди и не ни клевети на техните. Аз от цялата улица най много съм бягала, ние си броим бягствата на едно тефтерче в мазата драскаме чертички, ама сега Коцето може да ме е надминал. Пък на мене не ми пука, аз ако поискам, тъй мога да драсна, че не могат ме намери. Ще им мине делото и без мене и чичо Цони сам ще трябва да си лъже, защото баба Малинка ще каже истината. И аз ще кажа истината, ако не избягам, пък после ще отида да живея при мама и чичо Цони не можа да ме набие и чудо да стане. Ама все ме е страх мама да не умре в тази болница, тъй ме е страх, щото тогава и моите феи, дето си ги измислям няма да помогнат, и нищо няма да помогне. Като си мисля, че и мама може да умре, винаги си представям асфалтираната площадка, като тая между блоковете, ама много голяма и много сива, и съвсем празна: нито хора, нито коли, само аз на площадката. Тогава се разплаквам и баба Анче почва да ми се кара, че сигурно пак мисля за майка си. Тя ,баба Анче и да я питам дали мама ще умре, няма да ми каже, а пък навярно ще ме погледне така, както ме гледаше преди малко, когато си измислях разни неща. Баба Анче не харесва, че все си измислям, пък баба Малинка обичаше да и разказвам. Ако сега попитам баба Малинка за мама и тя няма да ми каже истината, тя казва, че майките не умират, аз и по рано съм я питала, когато мама пак лежа в болницата. Ама на Коцето баща му нали умря, хем той беше съвсем малък. Коцето бяга и той, като мене бяга, ама дано да не е избягал далече. Аз ако успея да се измъкна от тука, сигурно ще го намеря оня старчески дом и баба Малинка ще намеря, после ще взема мама и Коцето и ще отидем някъде, дето чичо Цони не може да ни открие. Щото аз когато заспя, чичо Цони винаги го сънувам като някакво чудовище. Затова ме е страх да спя, ама не казвам на баба Анче. Пък там, като сме далече, сигурно ще виждаме само вълшебните работи, дето сме си ги измисляли самички,а? Може дори да намерим и живи вълшебници....