автор: LadyDy

(след Алеко Константинов и Георги Данаилов...)

Сега вече мога да се опитам да ти разкажа впечатленията си от Чикаго... Да ти кажа, доста е трудно да побера в едно писмо това торнадо от емоции, чувства, усещания, което ме върти и премята вече доста време след завръщането ми... От друга страна, изведнъж ми хрумна, че е тъкмо обратното - точно това, писмото, е „жанрът", в който мога да се опитам да разкажа нещата така както се случиха - без да ги разделям насилствено на "лични" и "служебни", да балансирам по ръба на "прилично/неприлично", да меря на аналитична везна всяка дума... Е, ще пробвам пък да видим какво ще се случи...


...И така. Изтърваха ме, значи, в Америка.
Основната ми задача бе свързана с българските училища - имаше идея да се създаде Асоциация на българските училища в САЩ и това да се обяви на Медийната среща (чел си за нея, предполагам). Всъщност основната част от работата аз успях да я свърша още тук, по интернет. Това е нещо, с което наистина се гордея, тъй като нагазих в съвършено непознат регион - Северна Америка - с друг манталитет, нагласи и пр... И въпреки това, за по-малко от месец успях да ги размърдам, разръчкам, раздвижа - става дума за учителите в различните градове в Америка - свързах ги помежду си, направихме си форум, където обсъждахме нещата, изработихме проект на устав... И всичко това - по нета. Даже две онлайн-срещи имахме... Страхотно бе, когато виждах, как колелото, което съм тласнала с крехкото си рамо, изведнъж се задвижва, бавно... бавно... но силно и вече се движи само, без да има нужда да го буташ... Та, както ти казах, това беше основното, което свърших още тук. Там оставаше да се срещна с учителите от Чикаго и да обявим новината... Е, когато те командироват на 10 хиляди километра, разбира се, че трябва да свършиш и други неща, контакти, представяне на институцията и пр... Но това са мои води - от това не се притеснявах... И така, след като се успокоих за предстоящите служебни неща, започнах да се притеснявам за битово-техническите: огромните разстояния между местата, които трябва да посетя (а и хотелът ми бе извън Чикаго), различният ритъм на живот на американските българи - дали ще има кой да ме вози, да ми обърне внимание (Колко е хубаво, че ти го пиша, а не ти го разказвам на живо - досега поне на 2-3 места да си ме прекъснал за да ми кажеш... е, ще го запазя за себе си)... Но в деня преди да замина, получих от Генералното консулство е-мейл, че "на г-жа еди-коя-си ще й бъде оказано необходимото съдействие, включително и с транспорт", така че и това основание за притеснения като че ли отпадна... И тогава реших да се шашкам за дългия полет - дали и как ще понеса 10 часа в самолет... Обаче изведнъж си казах: "Я се стегни! - Пътувала си с автобус "Икарус" по маршрута София-Кишинев, 24 часа, че и повече! седяла си извита на буква Г, пресичала си 3 безумни граници! А сега си тръгнала да се притесняваш за някакви си 10 часа (при това 3+7) в удобен самолет, с ядене, пиене, музика и т.н."... Така че, приятелю, и този повод за притеснения бе елиминиран....
...Пропускам момента, че единствено поради непонятния за мен факт, че Господ все още е на моя страна, аз не изпуснах сутринта самолета... Пропускам го, защото още потръпвам като се сетя... В крайна сметка, след като тръгнах в 7.00 сутринта единия ден от София, след 12 часа (с престоя в Амстердам) пътуване, озовавам се аз в Чикаго на обяд... същия ден... Часовата разлика - прословутата часова разлика, която една от "виновниците" за всичко останало... Не знам дали можеш да ме разбереш, но аз се чувствах... като Алиса..., или като Малкият Принц..., като в някакво приключение... Само като си представех, че сега, когато в София денят свършва, аз тук го започвам отново. Един ден, изживян 2 пъти - и това ако не е приключение!
Забавното започна още на летището. Влизаме в залата за визов контрол, посреща ни служител, както си му е редът, с униформа, пита това ли е групата от България, тук ли е еди-кой си и еди-кой си... И аз усещам, че нещо ми е странно. Просто не ми е естествено! И изведнъж се сещам какво е то... Тук е важно да вметна една много важна подробност - аз не зная английски! Абсолютно, нито дума! А тук осъзнавам, че разбирам, какво говори служителят. Но това не е защото поради някаква магическа причина съм заразбирала английски, а просто защото той говори на български... Това бе невероятно - почти всички служители на летището в Чикаго, с които се сблъскахме, бяха българи... И оттук се започна.....Питаш ме дали са ми допаднали американците... Че аз за 7 дена един жив американец не видях - през цялото време бях сред българи. А те са много, наистина са много. И аз се видях и успях да разговарям с доста от тях. И това също започна от тук, от летището...
...Въпреки уверенията от дипломатите за "пълно съдействие", оказа се, че нямат възможност да ми осигурят транспорт. Но аз даже нямах време да се притесня. Просто един мъж (пак от българите) каза: - Няма проблем, аз ще я закарам. После се оказа, че стаята ми в хотела още не е готова и се наложи да обядваме докато я подготвят... После пък стана ясно, че и на следващия ден няма кой да ме закара в града... Но човекът вече въобще не позволи на никого да търси варианти - просто заяви на консула, че от тук нататък се самоназначава за мой личен шофьор, секретар и каквото поискам още... Разбира се, консулът въздъхна с облекчение, макар че на мен ми бе доста неудобно: човекът не е бе някой от тези, дето се чудят, какво да правят с времето си - собственик на ресторант е, има си много ангажименти! И зарязва всичко заради мен... А то да беше само возенето... Той наистина ми стана като сянка... Винаги бе до мен в точния момент. Примерно, разговарям с различни хора, те ми дават някакви материали, аз ги трупам в ръцете си и изведнъж той се появява: - Това май не ти трябва сега? Мога да го занеса в колата, нали? Или обратно, почвам да се озъртам - трябва ми нещо и той отново изниква от някъде: - Мога ли да ти помогна?... Да не говорим, че винаги в момент на притеснение (ти сигурно си спомняш какво шубе ме гонеше като правехме Кръглата маса и как все те питах, дали всичко ще е добре...), все намираше какво да ми каже за да ме разсмее... Как си представяш, например, следната ситуация: закъснявам на среща, където ще бъде и посланичката, и, естествено, съм откачила от нерви. Обясненията, че това е Америка, че понятието „трафик" е свещена дума, т.е. че всички закъсняват, включително и посланиците, изобщо не ми звучат успокояващо. Тогава чувам: "Толкова си красива! Дори когато си ядосана!" Е, в тоя момент, разбира се, ми идва да го убия, но и ми става смешно и... резултатът е постигнат - макар и за малко, но вече не съм толкова напрегната... Такива работи... С две думи, страхотно се грижеше човекът за мен. И именно благодарение на това, успях много неща.
А аз наистина исках да свърша колкото може повече. Мисля, че макар и малкото време, което имахме за да се опознаем, все пак си придобил някаква представа за мен - всяко ново нещо за мен е предизвикателство. Имам неутолима жажда за опознаване на нови неща. Мога да твърдя, че съм наясно с общностите като тази, от каквато съм самата аз - етническите, създадени преди 200-300 години вследствие на, както ги наричаме, „исторически обстоятелства". За 13 години работа в агенцията съм имала възможността да придобия определена представа и за т.нар. емигрантски общности в Европа. Интересно ми бе какво представлява общността на българите в Новия свят. Толкова неща разправят хората за прословутата „земя обетована" - противоречиви, понякога взаимноизключващи се... А имах само 6 дни за да потърся отговорите... Е, далече съм от мисълта, че съм успяла да намеря всичките. Но именно благодарение на този човек бях, така да се каже, „допусната"... Няма да се изненадаш, ако ти кажа, че повечето от хората, избрали да напуснат България, нямат добро отношение към държавата ни (запазвайки при това топли чувства към родината!). Затова, ако консулството беше изпълнило обещанието си да се „грижи" за мен, вероятно щях да се чувствам комфортно, но със сигурност повечето от българите там просто щяха да ме възприемат като... като държавен служител, чиновник (каквато, впрочем и съм, макар и в добрия смисъл на думата). Една дама, учителка, в прав текст ми го каза: -...Помислих си, че поредният чиновник идва да ни дава акъл, затова не дойдох на срещата... После са й казали, че съм се разплакала на концерта на децата и че единствената от гостите от България съм се хванала на хорото, и на нея й е станало любопитно. Излишно е да ти казвам какво се случи след като запознахме лично... Накратко, движех се сред общността с човек от самата общност, при това с уважаван човек, и това ме правеше „своя". Хората се отпускаха, споделяха. Освен това, не зная дали обърна внимание, като казах, че човекът е собственик на ресторант, което от само себе си предполага, че вéчерите бях там. Разговарях с персонала му - все българи, с хората, които идваха в кръчмата... А когато си на маса и не си чужд, хората просто си говорят за нещата от живота. Дори не на мен - помежду си... А аз трупам информация, анализирам я, опитвам се да правя изводи. Ето някои неща, които успях да формулирам за себе си.
Първо, очевидно това, че за да успееш в Америка, трябва наистина яко да бачкаш (ако мога да си позволя този тийнейджърски израз), никак не е мит. Сред хората, с които общувах имаше и собственици на големи фирми, и наемни работници. Българи, поставили летвата на стремежите и желанията си на различна височина. Но докъдето и да са поискали да стигнат - ставало е с много работа. Разбиранията им за точност, коректност, сигурност, наистина много се различават от нашите... В този контекст, например, се сещам за Галя и Митко, симпатично семейство от Бургас, имат си фирма за дистрибуция на сателитна апаратура (или нещо подобно). След като ме качиха на небостъргача John Hancock Center за да ми покажат Чикаго от височината на 96 етаж, после, докато чакахме Митко да докара колата, Галя седна в единия ъгъл на фоайето за да отговори на многото клиенти, които се бяха обаждали междувременно, но тя отклоняваше позвъняванията им, за да ми обърне внимание на мен... Обаждаше им се в свободните минутки, за да не ги загуби като клиенти...
Другото, което ми се формира като впечатление от общуването с българите в Чикаго, е че Америка наистина е страна на възможностите. Имай предвид, че никога не съм била фен на Америка, не съм станала и сега. Просто се опитвам да бъда обективна... В рамките на един живот там съвсем нормално е няколко пъти да фалираш напълно и отново да си на върха. И това никой не го възприема като драма - просто такъв е животът. Да, трудно е, да, малко е като по закона на джунглата - оцелява силният, но пак ти казвам, основното е въпрос на желание. Колко високо си поставил летвата.
И накрая, най-болният въпрос - за единството на общността... Знаеш ли, на фона на българските общности, които познавам, сравнението с коя е най-близко? Ще се изненадаш! С общността на бесарабските българи (най-точно бих казала - с българската общност в Украйна, но е дълго да ти обяснявам защо именно - друга тема е), със старите исторически общности. Защо ли? Защото този тип общности представляват наистина една мини-държава. Добре, не държава, а страна. Една мини-България, в която има всичко - от престъпни типове до милионери, от безделници (да, има ги и в Америка!), доволни на парче хляб и чаша вино (респ. пица и бира) днес и не мислещи за утре, и хора като Галя и Митко, за които ти казах, и други като тях, които не само развиват собствен бизнес, но и намират време за духовното... И още нещо, което прави българската общност в Америка подобна на историческите - числеността. Те просто са страшно много. И тук е мястото да се върнем на въпроса за единността. Знаеш ли, те са прекалено много за да бъдат единни, но и достатъчно много, за да не бъде това проблем. Разбираш ме, нали... И точно това ме кара оптимистично да мисля, че български общности по света ще има, но те ще си се развиват по собствени правила, обусловени от спецификата на съответната страна, структурата на общността и други най-различни неща. И българите навън, според мен, ще си бъдат българи, независимо от това, дали България ще се „грижи" за тях или не...
Това обаче не означава, че ние тук можем да се отпуснем и да си кажем - Е, щом е така, няма какво да ги мислим... Защото - тук си навлизам на „моя територия"! - от специални грижи имат нужда децата. Предполагам вече си прочел материала за срещата с учителите, затова няма да се повтарям. Но това наистина е проблем, при това - изискващ бързо разрешаване...
В общи линии това е. Нищо не ти написах за медийната среща, и съвсем умишлено. От една страна, емоциите в този план са само негативни. И оказа се, за съжаление, че впечатленията ми напълно се припокриват с тези на представителите на българските медии в Чикаго и въобще в чужбина. Освен това... наистина е друга тема и не ми се иска да ги смесвам...

...Мисля, че е едва ли е нужно да уточнявам, че през за цялото време Чикаго ми се падат между 1,5 и 3 часа сън на нощ (ако часовете между 5 и 6-7 сутринта се броят за нощ...). А и впечатленията явно ми бяха дошли в повече... Но когато самолетът се издигна над Чикаго, когато градът под мен се ширна - подреден и разчертан, като на детска рисунка, с издигащите се като построени от кубчета Lego небостъргачи в Down Town и правилните им сенки върху езерото Мичиган, хвърлени от залязващото слънце... тогава аз просто се разревах. Хлипах, като ученичка, размазвах сълзите и грима по изморената си физиономия и се чудех..., защо плача всъщност. Дали защото тук, където най-малко очаквах, получих толкова много внимание, грижи, даже, ако искаш - обожаване... Дали защото ми бе мъчно за момичетата-сервитьорки в ресторанта Chicago By Night и готвачката - професор по математика, за децата от Българското училището „Света София", които с такова чувство играеха български танци, каквото рядко ще срещнеш при връстниците им в България... Дали защото осъзнавах, че това - българите в Чикаго, в Америка, Канада, където и да е по-света - винаги ще ги има, и че въпреки всичко, те винаги ще бъдат дърво без корен, а в същото време дървото България, с могъщите си корени, все повече ще остава без листа... (Е не зная дали точно по този начин бяха формулирани мислите ми, но в този смисъл, разбираш ме, нали?) Плаках може би и защото за пореден път се уверявах, че Бог ме обича, че имам шанс в живота, защото как иначе може да се обясни фактът, че аз, „загубеното бесарабче", от затънтеното българско село в Украйна... ето ме тук... вече и в Америка... А може би и защото не мога да го оползотворя този шанс, не зная какво да правя с това, което имам и продължавам да получавам... Но най-вероятно, просто бях безумно изморена - емоционално, психически и физически. И много много щастлива...