автор: petinka

Във свят на поквара и купища злост,
когато човек е безумно отчаян,
в полето от златна трева светлокоса
усещам дъха на замрелия ден:

звездата гореща е нейде в небето-
жарава избухва,а вятър не вее
косите на морните селяни,дето
работят усърдно.Но песен се лее

за силното зърно,което налято
от хладния дъжд ще напълни
хамбарите със бялото злато.

Но очите ни слепи ли са?

Имаме ли усет за тази
тъжна красота?