Забравих ли с лятото как се говори
та сричам бавно по прашни треви?
А детето в мен със "зрялата" спори:
Поспри се! Просторът дъхти на липи..."
На раненото лято душата ухае.
Пак сенокос е. И така пъстроок.
Целуват откоси с нежност нетрайна
нозете на косач босоног...
Но денят ми се плъзва - нагарчащ пелин,
по острието на шумния делник.
Все бързам. Дребни и хищни стрели
са минути изгубили пристан.
И само по изгрев самодивската кръв
надделява в изтръпнали вени,
лумват жарави, късам пъпната връв
на оная - приземената в мене...
Дължа ли ти нещо, объркано време?!
В ръцете ми още шепнат щурци.
Жребчето в душата все тъй е без стреме.
Защо ли залъгвам го с прашни треви?!