Събота е любимият ми ден. Началото на края на седмицата, изпълнена с вяла монотонност и полята с глазура от безразличие. Дълга седмица, убила десет хиляди и осемдесет минути от живота ми...
Времето ме притиска. Някой беше казал, че то е като наркотик - твърде много от него убива. Кога ли ще убие и мен? Колко ли съботи живот ми оставаха?...
Приятно е да се събудиш без досадния звън да ти заповяда да се затътриш недоспал през поредния скучен ден. Приятно е слънцето да огрее през стъклото уморените ни, леко трепкащи в съня клепачи, да ни помилва леко с топлината си по челото и да ни предаде онова чувство за свобода и простор, което винаги ни кара да погледнем с надежда зад тъмното перде и да се усмихнем...Съботата е прекрасен ден !
Ставам от леглото и мислено систематизирам нещата, които смятам да свърша. А те са толкова много... Хапвам набързо и затварям след себе си вратата на моята крепост. Навън е хубав пролетен ден. Всички градски твари са готови за живот и за създаване на живот. Не ги притеснява сивия цвят на панелите, не се впечатляват и от подтискащата обстановка. Кучета, котки, канални плъхове и гълъби - винаги са били около нас - неразделна част от градската екосистема, с доминиращ фактор Човека, но в повечето случаи, незабелязвани от него, поглед през плътта, изпилени зъби и отрязани нокти, няма състрадание, кастрация и проблема е решен. Но всъщност те никога не са били забелязвани от създателите на този хаотичен Мегаполис. Мегаполис, задушаващ ни със стоманен дъх, притискащ дробовете до болка и каращ ни да се чувстваме малки материални точки, движещи се без посока по абцисата, след минута по ординатата, коренувани, диференцирани, изваждани и събирани, като в сложно уравнение, даващо формулата за материала, който е основата на безцветния бетон постлал земята. Тежък бетон...Студен бетон...Мъртъв бетон...
За пореден път гледката ме подтиска и реших да отменя задачите си за днес, да се разходя по улиците, без да търся нищо, само да наблюдавам...
Карам колата, а пред мен изникват огромни билбордове, продаващи различни стоки, ненужни стоки. Ефектни са. Някои предствляват видеостени със сменящи се непрекъснато ярки цветове. Харесват ми. Хе, та нали това е целта.
Неусетно се потопих в света на комерсиалното. За миг пожелах да имам всичко това - удобство, комфорт, елегантни дрехи, просторен апартамент. Следват рекламите за заеми, правещи ме горд собственик на тези блага. Продължавам да мечтая... Чудя се, до къде могат да се разпрострат тези мечти.
Кой знае...
Следвам дългата колона, стъпваща предпазливо по кривата линия на своя живот, а отстрани лудите ни сочат с пръст и правят жестове, заклеймяващи ни като зли демони. Загубили се в реалния свят и намерили свой собствен, разпилявайки излишната си енергия щедро, не търсещи нищо, не чакащи никой, те биват безмълвните свидетели на цялата тази пародия и фалш, на растящия с прогресивни темпове боклук, който ни задушава и пречи да виждаме по-далече от него, закриващ хоризонта, където се разпростира красотата и хармонията, където се намира търсеното от всички нас щастие...
...Свят, създаден от утопия. Свят, пропит от празен словоред...реките са пресъхнали, момчешката дързост е загубена в лабиринта от закони, измислени от плешиви държавници-педофили, желаещи свежа плът, пресни мозъци, цветя на сини раета, угасващи в пресъхнали градини...
Светът загива - това и гъсениците го усещат. Тежката миризма на олово е пропита в телата ни, в които вместо кръв тече отрова, сухите ни тела...умиращите ни тела...
Фалит на човешкото племе, монолитни сгради-затвори, държащи в плен нашите вещи, даже и торнадо не би ги разрушило. Мастилото е черно, дрехите са черни, водата, която пием също е черна, черен е дори огънят, топлещ ни през зимата. А плъховете по улицата се множат, пумярите надават вой и будят спящите девици, сънуващи твърди членове, будят заспали кадети на пост, събукупляват се и създават нови пумяри, които няма да правят нищо по-различно. Вечният измислен кръговрат. За какъв живот говорят всички, ако това е той?...
Каналите сега са задръстени с пумия - отпадъчното вещество от дебелите черва и мазните крайници на влечуги, пълзящи в охолство и слепи за ярките цветове, но усещащи от разстояние мириса на парите, мириса на греха, мириса на прясно изкопана пръст...Вавилон е заличен отдавна от земята, от историята, от мислите ни. Величието на древността е забравено, трябва да бъде забравено, поне така ни учат сега, същите онези мекотели, разрушили истинската красота...
Мълчанието на боговете, празните погледи, излишните жестове, криви лица, мутация на епидермиса, потни жлези, запушени от никотиновите пари, убиващи клетката и ... ярост! Прекалено много ярост...
Човекът е научен да гледа само през лъснатата до ослепителен блясък витрина и да мечтае - само това не му е отнето още...поне за сега. Поема механично глъдка въздух и поема бавно, като на забавен кадър по широкия булевард, накичен с гирлянди и предлагащ болка. По този булевард тръгвам сега и аз...
Вървейки бавно по тротоара видях много неща: видях плахите опити на хората да се сближат, деца, мразещи родителите си и родители, мразещи децата си, алкохолни пари, примесени с доза наркотик, петна от кръв по тампони и по марли, по стари ризи и износени самобръсначки, по ръцете на извратен убиец, изчезващ в тъмна улица, съпроводен от протяжен вой на котка. Виждах темпото, с което се движеха всички - забавяне, означава цял живот последен, влачещ се и драпащ за глъдка свеж въздух, подтиснат от тълпата и задушен от миризмата на гнило месо. Виждах потта, стичаща се от напарфюмирани тела, отработените газове по светофарите, ефирните тела на медицински сестри в бели униформи, лъскавите копчета по костюмите на стари сноби, роботизирани борсови играчи, даващи хляб на малцина за сметка на всички останали, мъртви хора в черни катафалки...Но себе си така и не успях да видя, колкото и да се взирах в целия този пейзаж...
Мигащи улични светофари, заповядващи ни да спрем или да тръгнем. Прашен паваж, създаващ усещане за вековна крепост. Тонове бетон, излят във вид на сгради, пустеещи нощем, а оплодени от човешкото семе през деня. Блажен кошмар, започващ с мирис и завършващ с воня, просмукала се до костния мозък, сляла се с клетката и убиваща ни бавно; зараза, на която сме се подали доброволно, превърнала ни в зомбита, в ходеща буца хумос...
Големия град - напредъка на човешката еволюция и мисъл, направил ни зависими от понятието "големина", превърнал ни в роби, обричащ ни на гибел. Блокаж на всички чувсва, които са вече ненужни. Китарата свири, но стадионът е празен и публика няма отдавна... Уличните лампи светят и събират комари на рояци, искащи черната ни кръв, а саксофонистът две преки преки по-надолу пее своя тъжен блус от спомени... Ритъмът е бавен, на моменти забързващ до предела на болката, звуците издават самоотрицание, очите са затворени, виждащи илюзии, облечени в ярки цветове.
Мъж и жена.
Двете тела са покрити със звездния прах на възбудата. Езиците танцуват на дансинг от изпотена кожа...Последни напъни, момент на върхово усещане, миг на несравнимо удоволствие, нервни рецептори, издути до пръсване и накрая оргазъм - освобождаване на етера от космическия вакуум, милиарди молекули, губещи се в нищото, гаснещи зеници, гаснещи луминицентни лампи, гаснещи цигари в мръсни пепелници, размазан грим и плашеща реалност...Накрая всички заспиват - това е закон...
- Привет! Кво става?
- Добре съм, при теб как е?
Клиширани въпроси, клиширани отговори, няма я идеята, липства лудостта, важен е само разумът.
- Да пием по нещо...
- Не мога, утре съм на работа...
Лицемер! Напсувах го на ум и закрачих отново по булеварда.
Последен вой преди ноща да прегърне града и той да грейне в ослепителен неон.
Вървях без да спирам, блуждаещ в очакване на чудото, на сродната душа, на едно друго Аз, появило се от огледало с гладка повърхност и поставено в махагон. Бях сам сред непознати, липствах на самия себе си, но продължавах да търся всред целия този неон, на моменти проблясващ, на моменти ослепяващ, на моменти приспиващо умиращ. Това е - ухаещия на разкош и измамна действителност булевард. Лъскавото доминира, маниера е признак на вкус, колкото повече фалш, толкова повече плът, предлагаща се безвъзмездно, сякаш е евтина бира на селски панаир. Алкохол и наркотици - комбинацията е убийствена. Всички са облечени според етикета, имената на известни мъже и жени са емблеми на бельото, изложено на показ. Навсякъде гъмжи от хора, облечени като клоуни и говорещи като такива. Тропане на токчета по паважа, мирис на тежък парфюм, епидермис, обвит в тъмно син сатен, ухаещ на скандинавски лед, устни, водещи до самоубийство и очи пълни с надежда, очи, виждащи богатства, безизразни очи, способни да те погубят...
Разумът го няма вече, сърцето бие лудо, всеки косъм е възбуден...пропадане...виждане без фокус...забрава...
Мокрите павирани улици, постлали пръстта, върху която са воювали дедите ни, сега са задръстени с човеци-роботи, бързащи да бъдат включени в терминала и да раждат плодове, които да се изконсумират от същите тях след време. Ах колко заблудено племе! Продават стоки, които убиват, купуват стоки, които слагат веригите на робството - Алкатрас без решетки, измислени виртуални резета, заключили истинските ни желания в летаргичното ни съзнание. Страх ни е да покажем себе си, срам ни е да се посочим и да се признаем за победени от все по-недостъпното материално. Чувства?! Кой говори за тях! Тази дума е забранена, забрани я човека, напечатил първия финикийски знак, строящ банки-тотеми и поставил в култ и основна цел печалбата...
Разхождам се по тротоара на хилядите човешки съдби. Погледът ми е бистър и ясен, хлорта, възпалила зениците ми е изчезнала и сега визията е коренно различна. Учудвам се на целия този панаир, нима хората вече не са това, което бяха, толкова ли много са обсебени? Къде изчезнаха Донкихотовците, Гладиаторите, нямащи страх дори от боговете, благородните рицари, воюващи за честта си и безпощадни към враговете на родината и своя крал. Къде е отишла вярата в красивото, в първородното, защо то трябва да се обработва, докато не се получи нещо изродено, изкуствено, имащо за цел заблуда и каращо ни да страдаме, желаейки да го притежаваме, да бъде наше. А след това идва страха от загубата му. Къде е логиката, кой ни учи на това, кой ни кара да бъдем вълци, да се изяждаме взаимно и да се мразим?
Болка, разяждаща плътта... разпиляна плазма, демонични танци и далечна музика отвъд тухлени стени, облечени в червена кожа. Големият град, предлагащ власт, мазен град, бетонен град, владеещ хаос и безпорядък, всичко е изкуствено, даже и храната...
Обикалям като призрак и задавам въпроси. Влизам в магазини, катеря се по стълби, закусвам на крак мазна храна, плащам на всеки със смачкани банкноти, купувам си книга, която зачитам на пейка в парка...Не бързам за никъде, заобикалящата ме суета само ме успокоява, кара ме да се чувсвам зелено листо от вековно дърво през късна есен, не искащо да се откъсне и да изгние заедно с другите. Щях да стоя тука вечно, наблюдаващ пейзажа и забавляващ се с хорското нещастие. Забавно е да гледаш останалите как страдат и се самоизяждат...
Никой вече не е себе си, а е актьор, играещ ролята на победител, но след края на представлението идва мига на осъзнаването, грима е изчистен, дрехите ги няма, а Човекът тръгва гол да се представи пред Създателя и да застане на колене пред Него, оправдаващ себе си... Е, Човеко, дано поне в другия живот си щастлив!...
Нощния булевард - магията на магиите, показност на финната материя, унищожаваща безброй човешки животи, топла нощ, осветена от цветен, пулсиращ неон...и шибани просяци на всеки ъгъл...