автор: ariel_b

Слънцето с последни сили се мъчеше да си пробие път през плътната завеса на дъжда. Такъв силен и настойчив дъжд не беше валял от месеци. Ирина съжали, че е дошла толкова рано на срещата.
Беше се прислонила към един малък павилион за бонбони и ядки на ъгъла. Колите профучаваха край нея, а трамваите оцветяваха периферното й зрение в убито оранжево. Ако не беше този неочакван дъжд, сигурно щеше да си тръгне. Сега предпочете да изживее докрай следобеда, вместо да се остави на капризите на небето. Щеше да изчака Драго и да се опита да забрави последната им разправия. Все пак бяха имали и хубави моменти заедно. Изведнъж й се прииска да хапне нещо сладко. Загледа се в шарените опаковки на витрината на павилиона, но си каза, че нервите й са изострени и по-добре да не се страхува. И тогава го видя. Драго вървеше бързо по отсрещния тротоар, а дългата му прошарена коса се вееше зад него като знаме. Беше все така ексцентричен и особен. Усмихваше й се, а на нея й се плачеше. Знаеше, че пак ще се скарат за нещо дребно и това ще развали и без това малко тъжното й настроение. Защо ли изобщо се съгласи да дойде? Та тя дори не го обичаше вече! Дори не можеха да разговарят. Какво търсеше все още при него? Изгубената си самоувереност? Остатъците от някогашната страст? Толкова преходно и абсурдно й се струваше всичко сега. Но въпреки това му се усмихна и тръгна с него към старата олющена кооперация.
Трябваше да събере малкото си останали сили, за да влезе отново в дома му. Знаеше, че мястото й не е там. Той все още живееше с приятелката си и навсякъде се усещаше нейното присъствие. Ирина не я познаваше, но отдавна се чудеше що за човек е тази жена, която живееше тук толкова дълго. Сигурно много го обичаше. Въздухът в апартамента му беше все същият - застоял и тежък. Малкият прозорец почти не се виждаше зад старите пердета. Стаята тънеше в полумрак, а острата миризма на котка странно допълваше букета от тежки аромати. Погледът на Ирина пробяга по заглавията на книгите, наредени плътно на масивна стара етажерка. Повечето бяха учебници по психология, психиатрия и обща медицина. Драго много държеше на книгите си и рядко позволяваше на някого да ги чете. На нея не разрешаваше дори да ги разгледа. Тя знаеше, че психоанализата е негово хоби. Често се опитваше да анализира и нея, а това я вбесяваше. Още в началото на връзката им той я накара да му разкаже някои случки от миналото си и почти я беше убедил, че е склонна към мазохизъм. Според него точно това обясняваше насилието и страха, които беше преживяла някога. Ирина мразеше тези книги, въпреки че изпитваше силно любопитство към тях. Искаше да разбере какво го караше да мисли така за нея. Тя също беше чела някои неща, но едва ли сухата теория някога би я подтикнала към подобни разсъждения за нечий чужд живот. Та той въобще не я познаваше! Бяха си говорили дълго и понякога дори искрено, бяха се опивали от гласовете си по време на няколко тайни нощни телефонни разговора. Но тези откраднати часове и почти измолени признания не му даваха право да се рови така в душата й и да я измъчва. Вярно е, че добре познаваше тялото й въпреки редките им срещи. Но дори когато нахлуваше в нея и я караше да стене, той пак не можеше да стигне по-навътре от очите й. Не познаваше същността й, не я усещаше. Безсилието му го караше да прави глупави и нелогични обобщения за жените и да парадира пред нея с уж богатия си опит. Гордееше се с покварата си и очакваше тя да го приеме точно такъв. Но душата й се съпротивяваше и тя не искаше да го обича.
Помоли го да й направи кафе. Харесваше кафето му - силно и горчиво като самия него. Докато седеше в старото неудобно кресло и се мъчеше да се усмихва, Ирина крадешком поглеждаше часовника си. Стрелките сякаш бяха забравили да се движат. Драго седеше съвсем близо до нея и това я изнервяше. Почти не го чуваше, а той говореше и говореше, мъчеше се да задържи вниманието й. Тя усещаше желанието му с кожата си. Във въздуха почти осезателно се долавяше мъжката му власт, подсилена от нейната студенина и плахост. Така и не дочакаха кафето.
После Ирина не можеше да си спомни какво точно се случи и защо така я болеше цялото тяло. Сякаш валяк беше минал през нея и беше смачкал сърцето й. Някакъв тъмен вихър отнесе дъха й и я прикова към леглото му. Някой беше стиснал в юмрук косата й и я наказваше. Сигурно беше много лоша и заслужаваше точно това. Нечия дълго таена страст я пронизваше и дълбаеше кратери в душата й. Опитваше се да диша, да се изправи на крака и да избяга. Искаше й се да бъде малка като врабче, за да може да се провре през здравата хватка на страха и да отлети далече. Но прозорецът беше плътно затворен и тя не можеше да избяга.
Не помнеше кога си е тръгнала. Косата й беше мокра от дъжда. Цял ден валеше тоя проклет дъжд. Лицето й беше напоено от него и сълзите й нямаше къде да текат. Когато се прибра в къщи, беше премръзнала и нещастна. Свали мокрите си дрехи и се сгуши на дивана, завита с любимото си одеяло. Навън се здрачаваше, а дъждът почти беше спрял. Дърветата пред дома й блестяха мокри и радостни. Изглеждаха като обсипани с перли, а небето над тях се беше изчистило до яркосиньо. Скоро залезът щеше да го обагри в празнични цветове и да го подготви за нощта. Ирина не можеше да гледа тази красота, очите я боляха нетърпимо. Затвори всички прозорци, скри ги зад тъмносините завеси и дълбоко си пое дъх. Вече можеше да диша свободно. Въздухът в стаята й тежеше от спомени. Но сега Ирина усещаше още някакъв непознат и неопределен мирис. Мирис на страх и на болка. Беше й смътно познат отнякъде. Под прозореца се чуваше жалното мяукане на изоставена котка и Ирина почти усети специфичната й котешка миризма. Вече си беше в къщи. Чувстваше се в безопасност. Домът й беше уютен и топъл, но някак странно започваше да й напомня за един друг дом. Ирина реши да се стопли с чаша ароматно кафе. Обичаше го с мляко и много захар, понякога си слагаше и щипка канела. Докато чакаше водата да заври, тя се опита да си спомни защо беше толкова тъжна. Главата я болеше, тялото й беше изтръпнало, но поне не се чувстваше самотна. Имаше с кого да споделя тайните си. Имаше на кого да разказва страховете си. И някой обичаше да я притежава. Понякога. В откраднати часове. Под замъглено небе. Когато дните са дълги и мокри като измитите й коси. Трябваше да му вярва. Трябваше да е сигурна, че я обича точно толкова, колкото й беше нужно. Въпреки болката.
Ирина седеше вцепенена в тъмната си стая. Беше забравила да светне лампата и нощта я обгръщаше като топла дреха. Ръката й несъзнателно стискаше синята керамична чаша, в която тъмнееха спомени. Най-после щеше да се стопли. Обичаше да пие кафе късно вечер, когато тялото й се отпускаше за почивка. Така можеше да удължи часовете, които я деляха от самотната й среща със съня в празното легло. Тя отпи бавно глътка от горещата течност и дори не забеляза, че вкусът й този път беше различен. Кафето беше гъсто, горчиво и силно.
Сега вече не беше сама.