автор: pinkmousy

Идеята за този първи опит за проза дължа на една изключителна личност и нейния блог. Тя ме окуражи и да пиша.А вдъхновението за този импровизиран пътепис дойде само, след като видях... Рая.
Сега може би се усмихвате :) Да, някои може би си мислят, че само екзотичните далечни места могат да се нарекат така. Но това не е вярно. България има невероятна природа и все още има места, неопустошени от "цивилизацията". Това мое пътуване беше плод на размисли, на които ме наведе една тема от блога на въпросната дама. Предизвикателствата... Здравословното ми състояние в момента не предполага изкачване на върхове под палещо слънце. Но, както и преди време, реших, че е по-добре да поставя тялото си на върхово изпитание и да видя дали ще оцелея, отколкото да се превърна във вегетиращ организъм на младини:) И така... пътят за Рая се оказа тежък. До Калофер ( и местността "Паниците" ) се стига с автомобил. След това пътеката през гората не изглежда страшна, и около половината път е като разходка в парка. Зелени ливади, които ми напомниха изказването на една колежка "Да ти се прииска да си крава". За сметка на това докато вървиш през останалата част се питаш дали не си в ада. Не случайно и местността се нарича Джендема. Но когато се изкачиш през ада и се озовеш на поляната пред хижата (след 4 часово ходене, катерене и 2 литра вода)... разбираш, че си е струвало.
След като се настанихме в хижата ( която се оказа препълнена противно на моите очаквания) и се оказа, че ще спим в голяма стая с около 15 легла и нарове ( аз, незнайно как, се оказах на най-хубавото легло в стаята:) ), отидохме да видим и Райското пръскало. Това е най-високият водопад в България (124м), а мисля, че и на Балканите. Намира се съвсем близо до хижата и всъщност се вижда прекрасно и от поляната пред нея. Отидохме до там и се оказа, че трябва да изкачим стотина метра с наклон около 80%. Аз не изминах последните метри, защото реших, че не бива да се прекалява с преодоляването на предизвика-телства:) Нали трябва да оставим нещо, което да ни привлича отново. Водата по това време на годината е доста буйна и ни предупредиха, че влачи камъни и е опасно да се приближава. Седях на камък до реката малко под водопада и се замислих - защо обикновено можем добре
да преценим какво ще ни коства дадена ситуация физически, но обикновено не можем да предвидим какви ще са психическите/душевни травми, които би ни причинило нещо. Такова място просто предразполага да останеш насаме и искрено със себе си.
Връщането беше малко по-бързо, но не бих казала по-леко от отиването. Слизането през Джендема за мен си беше изпитание. Разбира се, когато вече бяхме почти долу, не ми се искаше да се връщам:) Леко завидях на хайдутите и партизаните, които са имали възможност да прекарват цялото си време сред тези прелести. Но на тях едва ли им е било до това...
Разходката не се размина и без срещи с дивото. За щастие без фатални последици. Ако има нещо, от което се ужасявам, това са змиите. Не зная каква беше тази и не държах да я разглеждам от близо:) Това, което ми
направи впечатление, бяха угарките от цигари, които се виждаха на места по пътеката. За щастие, други боклуци почти липсваха. Което до някъде ме обнадеждава за бъдещето на природата.