автор: koyd

имало едно време две момиченца, които живеели в страна на чудесата. играели заедно по цял ден, катерели дърветата, тичали по улицата, играели на топка, плували в морето, ядели портокали, ходели заедно на училище, а вечер, щом станело време да се прибират вкъщи, завръщали се уморени и раздразнителни, инатели се пред вечерята си, изяждали я с подпухнали от рев очи и заспивали набързо - в очакване на следващия ден.

случило се така обаче, че без да разберат, двете момиченца прекрачили от страна на чудесата в огледалния свят. там нямало дървета, а само безкрайна пустиня. нямало и море. от него било останало само дъното, покрито със сол, твърда като камък. поне не трябвало да ходят на училище и да се прибират вкъщи. те били толкова щастливи, че дори не усещали глад и жажда. така и не им се приспало.

двете момиченца вървели дълго през огледалния свят. слънцето жулело челата и рамената им, вятърът карал очите им да сълзят. те вървели без посока, но винаги напред. постепенно обаче забавяли крачка, докато спрели, за да си починат, облегнати на една буца сол. всъщност, те никога не продължили.

ударил гръм, ято пеперуди очертало цифрата едно в небето и от него рукнали потоци вода. дъждът разтворил солта, тя попила в земята, недрата и се разцепили на две и от гигантската пукнатина изникнал бук - толкова висок, че хората започнали да вярват, че небето се крепи на него. никой не знаел как в огледалния свят се появили хората, но мнозина смятали, че те изпълзяли от пукнатината, за да се уверят в съществуването на бука. така в огледалния свят се родила първата народна мъдрост, която гласяла: "око да види, ръка да пипне." а след това - след това хората започнали да строят.

хората от огледалния свят строели и строели, от сутрин до вечер и от вечер до сутрин. измирали в името на строежа, строели в името на живота, живеели, за да строят, но строежът никога не бил завършен, затова продължавали да строят. над гигантската пукнатина се появили мостове, хиледи обелиски докосвали небето, пътища опасвали земята, хора пъплели напред и назад. те превзели страната на чудесата, застроили и нея, но преди това се постарали да изсекат всички дървета. земята била стегната в юмрук от стомана и бетон, чиято хватка пробивал единствено букът.

щом всичко било застроено, хората от огледалния свят не отправили поглед към небето. нали букът го крепял, следователно то не ги притеснявало. земята, земята трябвало да се укрепи допълнително. и започнали да копаят, за да я застроят отвътре. както копаели обаче, открили осолените и добре консервирани тела на двете момиченца от страната на чудесата. тя и хората, които някога живеели в нея, били отдавна забравени. така се родил феноменът "културен шок", който обхванал землеполиса без изключения и нанесъл непоправими вреди на жизнения порядък на хората от огледалния свят. те спрели да строят и да копаят. вместо това, те започнали да пътуват.

хората от огледалния свят пътували дълго и все по-често се случвало така, че не харесвали това, което виждали. обхванати от несломим трудов устрем, те не отделяли поглед от лопатата и кирката. те се раждали и умирали в изкопа, а на повърхността на земята не живеел никой, защото там всичко било вече застроено. пътували, пътували и разбрали, че трудът им е бил напразен и че букът не крепи небето, защото той отдавна бил изсъхнал, оставяйки след себе си една единствена следа - своя пън.

хората от огледалния свят не знаели какво да правят. те можели да строят, да копаят и нищо повече. тогава някой изревал: "да построим стена!". и строили ден и нощ, нощ и ден, строили без почивка, без да чувстват глад, жажда и умора. щом завършили стената, започнали да се катерят по нея. насядали отгоре и зачакали. какво - и те не знаели.

изведнъж, ударил гръм, ято пеперуди очертало цифрата едно в небето и от него рукнали потоци вода. земята затреперала, стената се залюляла, срутила се сред пръски вода, а с нея изчезнали и всички хора от огледалния свят. дъждът спрял, а водата била погълната от изкопа. учудени, две момиченца се оглеждали наоколо, подпрени на един пън, който те били объркали за буца сол. "я, колко ли време е минало, откакто спряхме тук за почивка!" - казали те в един глас. двете момиченца така и не забелязали, че солта я нямало вече, но пък продължили да вървят. без посока, разбира се, но винаги напред.