Влюбен?
Михаил стоеше на терасата. Беше около 30-годишен, среден на ръст, с продълговато слабо лице. Изглеждаше студен и груб, когато е сериозен, но при усмивка на лявата му буза се появяваше малка тръпчинка, която го правеше привлекателен и добродушен. Беше болен. Пролетта бе виновна за всичко. Тя го бе заразила с безгрижието си, бе повишила температурата му с птичите си песни, бе завъртяла главата му с възторга на безкрайното си синьо, бе дишала право в лицето му и вирусът на лекомислието лесно бе преминал през бариерата на предпазливостта. Да, той беше болен. Само един болен човек може да получи сърцебиене от нищо и никаква почти сестринска целувка, да изтръпне целия от леко докосване, да спре дъха му и гърлото му да се превърне в топка докато чака на ъгъла, а тя се приближава към него - усмихната, бързаща, въздушна, само на един болен човек пропълзяват мравки по кожата от едва прошепнати думи: „Обичам те". Любовта била болест. Доскоро за Михаил това беше метафора. И никой не гледаше на тази болест сериозно, никой не търсеше лек. Но най-важното беше, че той не се бореше. Щастливата пролет бе навлязла в кръвта му с всички оттенъци на зеленото, от тъмнозелените вълшебни мозайки от стръкчета и слънчеви зайчета, поръсени със златните парички на глухарчетата до светлозелените току-що родили се за живот клонки, чийто листа, пазеха в шепичките си уханието на любовта. А белите кръвни телца на омразата, които трябваше да го защитят от нея се бяха скупчили някъде около злъчката му и постепенно умираха без капчиците злоба, егоизъм и фанатизъм, без които не можеха да живеят, да растат и да се сражават. И като всяка болест и при любовта имаше светли моменти, когато светът е отново реален, жесток, мразещ, завиждаш, алчен и само понякога красив. Но имаше и тежки кризи, когато светът беше политнало във висините розово хвърчило, детски чисто, с опашка от любов, доброта и вярност.
Михаил се облегна на парапета. Вдъхна свежия нощен въздух с аромат на море и майска зеленина. Ръмеше тих дъждец. Никога не бе очаквал, че няма да може да се пребори със себе си. Неговото дело бе неговия живот. На жените до себе си гледаше като на помощнички. И дори когато бе пламвала някоя искра, той бързо бе забравял за нея. Считаше я част от нормалните отношения между хора, работещи за една кауза.
Но сега любовта беше променила света. Той обичаше жена, която дори не знаеше, кой е той всъшност. Беше нарушил всички правила, които сам бе измислил. Дори не разбра как се случи.
Първият симптом беше когато тя се качи в почти разплакана в таксито му. Той никога не се бе изтересувал от чуждите чувства, но сега със съчуствие слушаше нейния решителен, въпреки болката глас. Тя търсеше спешно кръводарител. Стори му се като него самия много силна и борбена. Още тогава трябваше да разбере, че нещо се случва. Само един болен човек може да даде кръв за някой напълно непознат и не само да не вземе пари, но и да се почувства щастлив от чуждата радост. Без малко да даде телефона и адреса си, но навреме се спря. Такива контакти бяха строго забранени, а и изключително опасни.
Симптомите бяха на лице, но той не разбра. Не усещаше, как вечер преди да заспи виждаше очите й, как през деня се заглеждаше в жените и тя беше по-красива от всички други. Пролетта усети слабостта му и не му прости. След две седмици в таксито му отново седна тя и пак разтревожена и пак търсеща кръводарител.
- Не плачете и не се притеснявайте. Ще Ви помогна. Ще намеря някой приятел или колега, който да даде кръв. - Михаил разбраше, с какво му въздействаше тази жена, че започваше да се държи така.
- Не, няма нужда. Това е адреса, на мой братовчет. Той ще даде кръв.
- Но, това е ресторант «Орбита».
- Той работи там.
Пътуваха мълчаливo и Михаил мимоходом отбеляза, че се бе поуспокоила.
Влязоха в ресторанта. Вместо да попита за братовчет си, тя каза:
- Имаме резервация на името на Екатерина Стоянова.
Беше късно да отказва и да се връща назад. Но истината беше, че се почувства поласкан, а и нейният малко черен хумор му беше харесъл. Под дългото загърнато до горе кожено яке, тя беше с елегантен копринен тоалет. Не беше манекенка, но движенията й бяха учудващо грациозни и леки. Седнаха на маса до прозореца.
- Не сме се разбирали така. Защо просто не ме поканихте?
- А вие щяхте ли да дойдете?
- Вероятно не.
- Именно затова, не Ви поканих. Отказахте да вземе парите. Ако и сега бяхте отказали вечеря в ресторант, какво трябваше да измисля? Така че г-н Михаил Асланов, въпреки, че не са ни запознавали официално и тази среща за някого може да е скандална, ще имате възможността да вечеряте с мен. Надявам се, да не Вие скучно.
Михаил едва одържа трепването си. Тя знаеше името му, а той наистина не го й беше казвал. Дали тя се беше изпуснала, а и той, как можа сам да влезе в капана. Не, той е станал вече параноик. Та нали в таксито имаше табелка «Вас ви обслужва....». Беше свикнал за клиентите си да е безименен, но ето оказа се, че тя е прочела името му в колата. Сега беше негов ред да прояви наблюдателност.
- Съдейки по началото вероятно не, г-жо Екатерина Стоянова.
Смехът й беше искрен и заразителен:
- Аз чета добре, а Вие слушате внимателно. Това е едно добро начало.
От първата им среща беше запомнил само очите й. Сега я разгледа по-добре. Вероятно наближаваше 30. Леки сенки подчертаваха очите й. Усмивката не слизаше от устните й. Излъчваше веселост и жизнерадост, като че ли всяка минута я даряваше със щастие. Нейното безгрижие го завладя и той реши, че има право за няколко часа да се отпусне, да забрави за дисциплината, за полицията, за омразата. Само за миг си помисли, че до преди половин час, само да не мислиш за борбата, която той и другарите му водеха, бе считал за предателство.
Срещата с нея наистина беше интересна. Говореха за какво ли не. Естествено започнаха с болниците и проблемите с намирането на кръв.
- А знаете ли, как анемичните наричат комарите? - позволи си да се пошегува Михаил.
- Знам. Грабливи птици. А „Дискъвъри" как ги нарича?
Михаил вдигна рамене.
- Летящи парадокси.
- Така ли! И защо?
- Не си спомням. Май защото кръвожадни са женските. Като си помислиш, това е наистина парадокс. Да създаваш бъдеще, като унищожаваш, а не като пазиш и се грижиш. Ако ние жените управлявахме света, той щеше да бъде по-добър.
Филмите на „Дискъвъри" се оказаха се любими и за двамата. После заедно се възмутиха от съвременното екшън кино. Това отвори нова голяма тема за старите филми. Почти цял час си говориха за Чарли Чаплин. И двамата бяха любители на вицове, а за всеки повод се намираше подходящ анекдот. Дори не усетиха, кога минаха на ти.
За себе си тя говори малко, но Михаил разбра, че живее сама.
На другата сутрин, когато Екатерина тръгна за работа пред входа я чакаше такси. Михаил й отвори вратата:
- Поръчали сте такси, госпожице.
- Успя да ме изненадаш - засмя се Екатерина.
Така Михаил научи, къде работи - в склад за лекарства.
Това се повтори следващите няколко дни. Накрая Екатерина весело му отказа:
- Така ще си разваля фигурата. Аз ходя пеша, а ти много ме глезиш.
- Как така пеша. Но сега вали дъжд.
- Ами дъжд! Едва ръми. Няма да се стопя. И не е студено.
- А какво ще кажеш да се разходя с теб? Оставям тук таксито и ще вървим заедно.
Лекото ръмене постепенно се превърна в дъжд. Михаил разтвори чадъра над двамата, а тя го хвана под ръка. Вървяха в сумрачната алея на парка. Дъждът беше изгонил постоянните пешеходци. Бяха само двамата, вървяха с леки стъпки, скрити, защитени, омагьосани, като в приказен свят. Очите им се срещнаха и като че ли за секунда мислите им се докоснаха, двамата се сляха с мокрите дървета, с ръмящия дъжд, с младите листа, с тишината около тях. Бяха щастливи.
Паркът свърши и магията изчезна. Михаил се ядоса на себе си, че не каза нито дума. Докато вървяха повече не си говореха. Когато се разделиха, очите й бяха същите, каквито бяха в парка. По целия път обратно той не забеляза нищо. Магията не беше изчезнала. Забраненото щастие може би за малко и за него беше възможно.
Следващите дни бяха като пролетна река . Постепенно чувствата им ставаха все по-силни. Михаил смени графика си, така че да съвпада с нейния. Те се срещаха почти непрекъснато. Всичко край тях беше като декор. Всеки виждаше само другия и това му беше напълно достатъчно. В света като че ли нямаше никой друг.
Сега Михаил стоеше на терасата на нейната квартира. Екатерина спеше. Малкото отпускане в ресторанта, което си беше позволил преди две седмици, беше започнало да го променя. Той се уплаши. Нима бе престанал да вярва? Значи е толкова лесно да се стане предател. Колко неусетно се бе превърнал в… Той самият не знаеше в какво. Но бе сигурен, че такива хора винаги е мразил и презирал. Не, той не се беше променил. Обичаше, но никога не би се отказал от това на което бе посветил живота си. Той трябва да избере между любовта и борбата. А може би нямаше да му се наложи да избира? Ако й обясни, тя може би ще го разбере, ще му повярва…