1.Любовта е страст. Като природна даденост страстта идва и си отива, опустошавайки душата на хората, най-често. В този си вид и вариант виждаме страстта като преминала в сласт, т.е. тя е преминала в своята противоположност. Как любовта да бъде овладяна за цял живот?
Това е въпросът над въпросите, който всеки човек се стреми да реши, независимо дали си дава ясна сметка за съдържанието и логиката на този процес. Всеки иска да е щастлив, но не всеки успява, защото любовта е въпрос и на личностна изграденост, но и на обстоятелства, след които намирането на партньора на живота като че ли стои на първо място. Любовта е една, но е за двама! Това е нейната отличителна особеност от всички други емоции, които също се подвеждат под това разбиране и се обозначават като "обич". Става ясно, че любовта е особен вид страст - такава страст, която е изтъкана от емоциите на двама: мъж и жена, чрез тяхната взаимност и около отговорността за тази интимност, те са в озарението на интимността, която е висше житейско благо, преживявано като радост, като щастие, което може успешно да бъде описано чрез такъв терминологичен апарат като "тъждество", "единство", "различие", "съпреживяване", "озарение", "страст", "невинност", "светлина", "божествено", "еротично", "любовно", "любовно-еротично", "болка", "мъка", "вечност", "радост", "блаженство" и др. Болката е гранична област на любовта, нейна предпазна мярка. Навлизането в сферата на болката изцяло е показател за това, че любовта си е отишла.
Възможна ли е и ако - да, как е възможна вечната любов в рамките на един човешки живот? Отговорът на този въпрос може да се намери в Библията, в която се издига разбирането за пътят на святостта, защото и самият живот ни учи на тази мъдрост. Японците са го казали много точно, че човек живее толкова време, колкото време е обичал. В такъв случай, самото време може да бъде разбрано от гледна точка на любовта в неговата пълнота - и като астрономическо, и като социално, втъкало в себе си висшата ценност за човечеството - любовта, и като екзистенциална характеристика през различните периоди от живота на индивида. Това разбиране дава добра възможност да се предприемат решителни мерки срещу злощастната самота, която превръща индивидите в живи мъртъвци. Човек се ражда и умира, а подредеността на съществуването му може успешно да бъде разбрана като продължителност, като време, през което даденият индивид е живял. Въвеждането на мярката "любов" изведнаж променя нещата - и разбирането ни за любовта и разбирането ни за продължителността на живота, а и за самия живот.
Достигането на житейска зрялост е първият период от живота на човека, който завършва с изграждането на способностите, нужни за общественото възпроизводство на живота и с формирането на собствено семейство, в което разцъфтява любовта като лоно за възпроизводство на живота чрез раждането на децата. Запазването на невинността през този период или нейното жертване - това са алтернативите, които стоят пред незрелия човек. Жертването на невинността като проява на свобода, аз определям като глупост, защото полигамията смазва времето като любов и отвежда индивидите в лоното на сластта, която е афектна емоция, но не е любов.
Моногамното семейство е съвременната форма на любовта, а за любов може да се говори само като за споделена, имаща като свой плод възпроизводството на живота - и собствения, и този в лицето на децата. Моногамната любов е защитна мярка на природата срещу измирането на човешкия род под ударите на ужасите на полигамията, чийто продукт са болестите, в това число и СПИН.
Но какво става с настъпването на третия период от живота на човека, който започва с превръщането на семейството в икономическа единица? За изненада на мнозина, но перефразирайки американския терапевт Морган Пек, ще кажа, че пътят на святостта отново дава нови възможности по линията на огненото приятелство, което е повдигната на степен любов или по пътя на аскетизма, макар че животът на болшинството хора завършва в дебрите на афектното съществуване.
Патосът на изложението ми тук е адресиран към десетгодишните, които си задават вече въпроса защо любовта е болка?!
2.
-Госпожо, аз съм Джаки Казанова…
Мерси, разбрах, че сте Петрова.
Сега поемаме по мраморните естакади-
ще видите избухващите нощни клади.
Не искам да се чувствате самотна,
защото сте коректна и грамотна-
не го приемайте за мания,
но тази нощ ще бъдем в компания.
-Господине, с вас ми е приятно-
прониквате в мен с настроение лятно,
защото без остатък се разбираме,
когато под дърветата за миг се спираме.
На времето с кварталните момчета
въздишахте по моите крачета,
но днес ви казвам с усмивка,
че с вас ще дойда на почивка.
-Харесвам ви Мадам, такава - екзалтирана,
дори когато сте до болка деколтирана
и ставам ви не просто обожател,
а огнен, пълноценен, истински приятел
и всичко ще направя, за да мога
да спра поредната, в сърцето ви, тревога,
защото виждам ви така гримирана,
че сякаш сте ужасно малтретирана.
-Приятелството ни е толкоз акуратно,
че няма да се връщаме обратно,
но вижте Джаки, моята осанка,
а тя говори, че съм парижанка,
но вашето око критично
разкрива ми начало романтично
и аз ви казвам Господине: - Клер
позна във вас достоен кавалер.