автор: Mojsei

1.В трета книга на "Диагностика на кармата" Лазарев посочва че "Колкото е по-съвършена системата, толкова е по-силна нейната тенденция да се изолира от света и да се ориентира само към себе си" (с.4), което идва да покаже, че българинът може да си живее, изолиран от света, неограничено дълго време, неподвластен на никакви негови закони и закономерности
След 1989г. моят сънародник беше готов да се интегрира към света, но му казаха да изчака и той веднага се съгласи. След това му казаха, че ще го закачат за Европейския Съюз, макар и да не е много сигурно, а ако все пак му бъде оказана такава милост, положението му само ще се утежни, но на българинът вече такива шеги не му правеха впечатление. Преди няколко години един американски дипломат, напускайки страната ни, реши да бъде откровен и призна, че никой не може да разбере какво става в тази страна. А работата е съвсем проста и е свързана със слагане на зимнината…Цяла година нашенецът се блъска и сложи ли туршийките, никой не може да го помръдне за нищо на света. И системата му е идеална, защото се разпростира до съседите, с които само се поздравява, но щом дойде вечерта, ела да видиш веселби, ела да видиш живот, ела да видиш добросъседски взаимоотношения! Но за да се стабилизира, българинът направи необходимото - допусна света при себе си, като своя противоположност и свое отрицание, за да го накара да се чуди и диви на жизнеността му. А какво му предложи светът? Цялата своя помия -немотия, но и разкош за уравновесяване на системата, проституция, наркомания, престъпност във всички разновидности, отчуждаване на собствеността от нейните създатели, префинени форми на робството, в това число и търговия с хора…Но всичко това са известни неща и няма защо да си губим времето да ги повтаряме. Остава загадка откъде блика това спокойствие у българина, че мре с такава очарователна усмивка на уста?! Една от догадките е, че успокоението е нахлуло в душите на българите от момента, в който всички разбраха, че Бог е българин. А издигането на Мойсей за Цар на боговете, след което, благодарение на очарователната Лъки, той се въздигна до нормален простосмъртен, постави нещата на мястото им - лумпенизираното и безмозъчно човечество има вече свой нормален представител като модел за своето по-нататъшно развитие. Този факт красноречиво говори, че българите са водещата нация в света, която може да си стои в изолация, а събуждащотото се човечество ще трябва да подава заявките си да се интегрира с нашата страна. И защо мислите? Защото хората искат да се научат да обичат. Вярно е, че търговията с женска плът не е спряла, но все повече хора от "златния милиард" искат да разберат какво е това любов. И точно тук започва интересното, но ще ме извините, защото кумецът ми идва на гости и емоцията ми се преориентира към мезетата и наздравиците…Кумец е това, не е шега работа!?


2.
Химн за любовта

Спомням си историята ни - в морето:
как над двама ни изгря в нощта дъгата,
озаряваща с тишина завинаги сърцето,
за да не нахлува там на болката тъгата.

Затова сега ти пея тази песен-
химн за чувство, блеснало - безкрайно,
дало ни света на любовта - чудесен,
в който с теб сега вървиме всеотдайно.

Бях от много обстоятелства смутен,
нещо повече - за бъдещето бях объркан,
а и в този, за потегляне в морето, ден
ти отхвърли свят един - на спомени, изтъркан.

Аз на път потеглях - ех, живот моряшки:
корабът се готвеше след малко да отплува-
ти погледна ме накриво, но юнашки,
тръгна с мен, сърцето ми започна да лудува.

Станахме с тебе волни чайки
над вълните равномерни,
но си спомнихме за наште майки,
учили ни в любовта си да сме верни.

И потеглихме в море открито-
в път от негативности свободен,
но създадохме сърце едно - в невинност мито
с думите ти: "Ти за мене Мо, си роден!"

В морското ни мила, плаване
станахме любимци на вълните,
а душите ни, в цялостно отдаване,
сетиха вкуса вълшебен на шегите.

Колко време от тогава мина -
крачим днес с теб през грижи,
но го правиме с радост все двамина,
а взаимността живота движи.



3.
Към Яворов

Страстта за тебе стана бездна,
но ти прокълна своя ден рожден
и вместо с усмивка звездна,
аз виждам те предимно натъжен.

Сломен от поривите нежни,
дъхът на Демон ти усети -
о, жертва си на страстите метежни,
което е урок за всичките поети.

Останал без любов, без сила,
реши да бъдеш твърд като гранит,
но слабостта, душата поразила
те вкара в гроб - изчерпан и разбит.

Оставаш си велик, не се сърди-
в душата ти сега прониквам
и мъката в моите гърди
ме кара с гняв да се провиквам:

-Животът ти е наниз от беди,
а ти за нежни ласки все мечтаеш,
но те оставят своите следи -
не спираш ти да се терзаеш.

Затуй във всяка следваща минута
към теб отправям моето:"Прости!"
за мировата скръб, така прочута,
която не успя да превъзмогнеш ти.



4.
На Секирата


Прочетох текста ти Секира
и мислите ми той събра,
посочвайки как някак се умира-
хей тъй - с реклама и "игра"...

В игра животът все извира
и никога не става той унил,
защото сам човекът се намира,
когато в истинското преживяване е бил.

С ирония се надсмиваш над живот,
изпълнен само с беди,
защото се превръща в хомот,
а той оставя калните следи.

В "игра" коварна и наивна
се движи днешният ни кръговрат,
а тя е толкова противна,
защото често млади хора мрат.

Такъв живот ти става враг
с това, че гледа равнодушно,
а ти все търсиш някой драг
и себе си предлагаш простодушно.

В такъв живот какво се вижда?-
Един безкраен, кален път,
по който чрез контакти се завижда,
защото сам си станал само плът!?

5.
Нещо пропуснах, дали го загубих?
Делникът празен е, даже е сив...
Нашата нежност от глупост прокудих,
а спомена пазя за огън игрив.

Други огньове сега ме връхлитат-
те ме прежурят в жестока вина:
мислите ледени злобно ме питат:
"Знаеш ли драги, какво е жена?"

Как се получи така, не разбрах-
спусна се тихо над мен тишината:
бездна гробовна навява ми страх,
бурно потръпва в мен добрината.

Често поглеждам ръцете си празни,
имам въпроси, а тебе те няма-
дните се нижат...о, те са омразни:
жив съм, а сякаш съм в яма?!

Пазя за тебе невинна искрица
в битка със спускащ се мрак,
но си оставаш за мене светица:
ти ме създаваш, не съм единак!


6.
На Каси му е тъй проклето,
че хваща се на разговор с Мойсей
и ето, че с перо предвзето
той смело обявява го за гей?!

Така участва той в дуел,
че в римите го много бива
и в този път, уверено поел,
от делото си се опива.

Не го виня, на него му е тъй - едно,
в което проклетията не спира,
не знае той какво е туй добро:
противното в сърцето му извира!

Абстрактния човек чрез стих визира
в някаква измислена, но стара поза-
в живота нищо ценно не намира:
единствен той блести над тази проза.

Съгласен съм, че нищетата ражда грях,
но голата естетика е поза стара,
а тя превръща се в смях,
когато Каси все така си кара...

Но чак такава суета
и толкова перфиден зор
маскират само нищета,
не виждаща в себе си позор.

На злобата кръвта е черна
и в мислите му тя бушува,
защото без позиция верна,
перото му в интригата лудува.

Така се включва Каси в дуел-
с перо изцяло негативно
и в този път, уверено поел,
на него му е все така противно.