автор: Krasi7

На устието (втечалото) на Доспатската река има едно любопитно явление. През пролетта уклея (доста едричък) се вдига почти на опашката си и се устремява към брега. И много често се хвърля на сушата и умира. Ако не успее опитва пак. Брега понякога просто побелява от самоубийци.
Аз и Минчо го бяхме виждали това нещо, но Милко не ни вярваше като му разказвахме. Е, повярва, но с малко по-особени последствия.
Пристигнахме привечер, разпънахме палатката, инсталирахме агрегата и опънахме въдиците. И уклея полудя (вероятно и от светлината). Хванаха го самоубийствените пориви и тръгна към брега. За кратко време 10-15 рибока успяха да се натръшкат.
На Милко му увисна ченето при тази гледка. Но за кратко. Изведнъж скочи, събу се по къси гащи, нахлузи ботушите, взе кепчето и зашляпа из плиткажа. Без да му пука от нищо. Крачи нашия, гребе с кепчето и слага в кофата. Прескача въдици, спъва се, но не спира.
- Спри се бе брат'чед! - ударих го аз на молба. - Дошли сме за пастърва, а при този шум и при това шляпане от страх сигурно вече гората е хванала.
- Абе к'ва пастърва бе. Чакай да наскубя още малко, че утре може да му мине мерака на уклея. - и продължава да шляпа.
- Спри се бе говедо такова! - намеси се и Минчо. - Какво се разскарваш из водата като ритната кучка по....
- Абе вие защо не приготвите вечерята докато аз понапълня кофата още малко? - съвсем сериозно ни предложи Милко.
- Ама ще те удуша бе тахтабо! Излизай! - изсъсках.
Никакъв ефект. Край на риболова за тази вечер. Събрахме си въдиците, приготвихме си салатките и вечерята, и седнахме около масата на приказка. След около час Милко и той се присъедини. Предоволен разбира се - кофата беше почти пълна.
- Ами така де, то и без това отива на умиране. - оповести той. - Защо да става зян и да се облажат само лисиците? По-добре при бат' Милко в кофата.
Замълчах си, но в главата ми се роди идея. За гадост става въпрос разбира се. А пръкне ли се такова нещо при мен винаги се осъществява.
На следващия ден се пръснахме по реката и почти цял ден не се видяхме. Събрахме се отново едва привечер. Милко обаче трябваше да бъде отстранен поне за половин час.
- Милко, няма биричка. Защо не палнеш колата и да отидеш до селото? - ударих аз един мигач на Минчо да си трае.
- Добре, отивам. Биричката си е добро нещо. - запали колата и тръгна.
Скочих и аз. Извадих от раницата въже от капрон, дълго около 25м. и му завързах няколко камъчета за да го потопят във водата. Преминах на другия бряг по едно импровизирано мостче и забих едно колче близо до водата. Минчо, който вече беше посветен, ми хвърли единия край за да го завържа за колчето. Върнах се, потопих въжето във водата, изпънах го и го застъпих с крак. Такааа, сега вече зачакахме да се върне рибок Милко.
Не закъсня много. Прибра бирата, надяна ботушите, нарами кепчето и влезе във водата. Шляп, шляп, крачи нашия и събира в кофата. Прескача въдици, оплита корди и вдига шум като валяк. Два пъти успя да прескочи въжето без да го види.
"Трети път няма да минеш"! - помислих си.
И така стана. Тръгна по течението с широка крачка и доближи въжето. И в следващия момент се видя в приключение. За миг застина, разпери ръце, изпъна се и се избръмча като ударен самолет във водата. По очи. Кепчето стана на две, а кофата заплува по течението.
И настана всеоглушаваща тишина. На жабите им спря крякането, на мушиците им секна летежа, а уклея се изпокри да размишлява върху психическото си състояние и поривите за самоубийство.
След секунди Милко се изправи бавно и много мокро. Изгледа кофата и кепчето, каза "мамата" и се обърна към нас.
- К'во стана бе?! Избръмчах се като геренски данак. Кофа няма, кеп няма, че и единия ботуш май го няма.
- А, к'во стана. Уклей скубеш, к'во стана. - захапа го Минчо.
- Ама кой ми дръпна краката бе брат'чед? - пое Милко към брега.
- Ейиии, дръпнал те бе, дръпнал те. Ти какво правиш там? Майка ти я няма там. Спънал си се в някой клон. - грабнах го и аз.
- А, клон. Никакъв клон не беше! Паднах си. Ама защо така изведнъж? - шляпа нашия към брега. Мокър като мишок. И точно две крачки преди да излезе пак се избръмча по очи. Този път се изправи по-бързо и започна да рови из краката си. Изправи се и в ръката си държеше края на въжето. Явно не бях успял да го хвърля добре.
- Клон а, клон! Видяхте ли го клона?! Въже плува във водата. - измърмори Милко и с всичка сила дръпна с двете ръце. И......този път се хвърли по гръб. Колчето на другия бряг издържа.
- Спри се бе Милко! Стига си се джаскал като изхабена брадва! За пет минути три пъти се мяташ във водата. - подадох му ръка да се изправи.
Нито дума не пророни повече. Измъкна се и се прибра се в палатката да се подсуши. След малко се появи отново, седна на масата и си сипа една ракийка. Нито дума.
На сутринта спокойно си разпъна въдиците и чинно седна до нас да си лови рибка с въдица. По едно време към обяд промърмори с лека усмивка:
- Клон а, клон?! А сега с какво ще завържем бризента на ремаркето?
Погледнах дървото зад гърба му. Той също. Още вечерта бях извадил въжето и го бях опънал да съхне.