Владимир Набоков
Един от моите служители, скромен, дребничък ерген, прекрасен работник, на един благотворителен бал, организиран от руските емигранти, спечели увеселително пътуване.
Макар и берлинското лято да беше в пълния си разгар (вече втора седмица беше влажно, студено, някак обидно за всичко което зеленееше, и само врабците не униваха), не му се искаше да тръгва наникъде, но когато в кантората на фирмата за увеселителни пътувания той опита да продаде билета си, отговориха му, че за това е необходимо специално разрешение от министерството на транспорта; след като и там опита, оказа се, че първо трябва да се състави сложна молба на гербова хартия и в присъствието на нотариус, и освен това да се получи от полицията така нареченото "удостоверение за ненапускане на града през летния период", а и се изясни, че разходите ще бъдат една трета от цената на билета, т.е. именно сумата, която, след изтичане на няколко месеца, той се надяваше да получи. След всичко това, той въздъхна и реши все пак да пътува. Взе назаем от познати алуминиева манерка, поправи подметките на обувките си, купи си пояс и модерна бархетна риза - от онези, които трябва да бъдат непременно изпрани, за да стоят добре. Ризата, впрочем, беше доста голяма за този мил, дребничък човек, винаги прилежно подстриган, с умни и добри очи. Сега не мога да си спомня името му. Струва ми се казваше се Василий Иванович.
Той спа лошо преди да тръгне. Защо ли? Не само поради това, че на сутринта трябваше да става необикновено рано и поради това, когато си легна пред очите му бе циферблата на часовника, тиктакащ на масичката до него, но и понеже онази нощ, без всякаква причина, взе да му се струва, че това пътуване, натрапено му от случайността на съдбата, облечена в открита лятна рокля, пътуване, на което той се реши да тръгне с такова нежелание, ще му донесе някакво неочаквано и чудно трептящо щастие, напомнящо по нещо неговото детство, и вълненията, събуждани в него от най-хубавите произведения на руската поезия, а също така напомнящо един видян насън красив залез, и една чужда жена, която той вече осма година обичаше безнадеждно (но още по-пълно и значително от всичко това). И, освен това, той мислеше за това, че всеки един истински хубав живот би трябвало да бъде споделен с нещо или с някого.
Утрото беше облачно, но топло, задушно, с някакво скрито слънце, и беше доста приятно да се друсаш в трамвая по пътя за далечната гара, където беше мястото на срещата: уви, в екскурзията щяха да участват няколко персони. Кои ще са те, тези сънливи - като всички все още непознати ни - спътници? Той ги видя застанали до каса номер шест, в седем часа сутринта, както беше посочено на самия билет (те вече го чакаха, все пак закъсня с около три минути). Веднага се открои някакъв висок и слаб блондин с тиролски костюм, чийто тен напомняше цвета на петльов гребен, с огромни златисто-оранжеви космати колена и лакиран нос. Това беше изпратения от фирмата водач на групата, и веднага щом новопристигналият се присъедини към тях (а те бяха четири жени и също толкова мъже), той поведе компанията към скритият за останалите вагони влак, като със завидна лекота носеше на гърба си раница с чудовищна големина и звучно потропваше с подкованите си боти. Настаниха се в празно вагонче точно отговарящо на трета класа, и Василий Иванович, седна настрана и след като пъхна в устата си един ментов бонбон, веднага разтвори томчето със стихове на Тютчев, когото отдавна искаше да препрочете ("Ние сме слуз. Наричана още лъжа", - и удивителното възклицание за руменината); но ето че го помолиха да остави книжката и да се присъедини към групата. Възрастен пощенски чиновник с очила, с четинесто сиво-синкави череп, брадичка и горна устна, сякаш именно заради това пътуване беше обръснал някаква необикновено обилна растителност, веднага съобщи, че някога е бил в Русия и знае малко руски, например, "цилувка", и така примижа, спомняйки си за подвизите в Царицино, че дебелата му жена заплашително вдигна ръка към лицето му. Въобще, ставаше все по-шумно. Четирима от групата, свързани с това че служеха в една строителна фирма, си подхвърляха груби закачки, възрастният мъж, Шулц, по-младият мъж, и той - Шулц, и две девици с огромни уста, не по-малко огромни задници и също толкова немирни. Рижата, донякъде фарсова вдовица със спортна пола също знаеше нещичко за Русия (Рижкото крайбрежие). Също и един млад брюнет, с очиу в които липсваше блясък, по фамилия Шрам, в чиито облик и маниери имаше нещо неопределено, бархетно-гнусно, през цялото време отбелязващ едни или други изгодни страни на екскурзията, като с това предизвикваше първите възхищения: както се разбра впоследствие, това беше специално назначено от фирмата за увеселителни пътувания подгряващо лице.
Локомотивът, бързо работейки с лактите, се втурна край боровата гора, след това - с облекчение - премина край някакви полета, а Василий Иванович, все още смътно разбирайки цялата безсмислица и ужас на своето положение, и, сякаш, опитвайки се сам себе си да убеди, че всичко е тъй мило, се изхитряваше да се наслади на мимолетните дарове на пътуването. И наистина: колко интересно беше всичко това, колко прелестен става животът, задвижен и въртящ се като някаква въртележка! Как само се проясняват нещата! Палещото слънце достига до ъгъла на прозорчето и изведнъж облива жълтата поставка за хранене. С безумна скорост се носи зле изгладената сянка на вагона по тревистия склон, където цветята се сливат в цветни редове. Бариера: някакъв велосипедист изчаква, опрял единия си крак на земята. Дърветата изскачат на групи или поотделно, обръщат се равнодушно и плавно, показвайки новите си модни одеяния. Синята влажност на дерето. Споменът за любовта, обгърнат с наметалото на ливадите. Перестите облаци, наподобяващи небесни хрътки. Винаги се поразявахме от тази страшна за душата анонимност на отделните части от пейзажа, невъзможността никога да узнаеш, накъде води ето тази пътечка, - а колко съблазнителен бе този пущинак! На моменти, по далечния склон или в пролуката между дърветата ще се появи и сякаш ще замре за един миг, като задържан в гърдите въздух, някакво толкова очарователно местенце - поляна, тераса, - толкова цялостен израз на нежната благожелателна красота, - че ти се иска да спреш влака и - нататък, завинаги, при теб, моя любов... но вече бясно препускат, въртейки се в слънчевия кипеж, хиляди букови дървета, и ето че отново си пропуснал щастието. А по спирките Василий Иванович понякога обръщаше внимание на съчетанието от някакви съвсем нищожни предмети - петното на железопътната платформа, костилка от вишна, фас от цигара, - и си казваше, че никога, никога не ще запомни и не ще си спомни друг път ето тези три нещица в това именно тяхно разположение, тази шарка, която, обаче, сега вижда с почти невероятна яснота; или пък, гледайки на купа от деца, очакващи влака, той с всички сили се стараеше да открие поне една забележителна съдба - под формата на цигулка или корона, перка или лира, - и успяваше да види само, че цялата тази групичка от селски ученици му се разкриваше като стара фотография, възпроизведена сега с бяло кръстче над лицето на момчето в края: детството на героя.
Но през прозореца можеше да се гледа само от време на време. На всички бяха раздадени нотни листове със стихове от фирмата:
Захвърли ти празните тревоги,
дебела пръчка ти вземи
и тръгни на път далечен
заедно с хората добри.
По хълмовете на любимата страна
Ти тръгни, заедно с хората добри,
по дяволите таз тревога саможива
и съмненията си запрати.
Километри нижат се един след друг,
ми-ре-до и до-ре-ми,
заедно с слънцето, и с вятъра в косите,
заедно с хората добри.
Трябваше да се пее в хор. Василий Иванович, който не само, че не можеше да пее, но и трудно произнасяше немските думи, се възползва от неразбираемия рев на сливащите се гласове, и само полека си отваряше устата и лекичко се поклащаше в такт, сякаш наистина пееше, - но водачът, по знак на подмилкващия се Шрам, изведнъж рязко спря общото пеене и, като се взря подозрително в посока на Василий Иванович, поиска от него да запее соло. Василий Иванович прочисти гърлото си, стеснително започна, и след минута единични мъчения всички подеха песента, но той повече не посмя да се преструва.
Беше си взел за ядене любимите краставички от руската лавка, една франзела и три яйца. Когато настъпи вечерта и ниското алено слънце навлезе изцяло в мръсния, люлеещ се, оглушен от собствения грохот вагон, на всички бе предложено да дадат своите провизии, за да бъдат разделени поравно, - това бе много лесно, защото всички освен Василий Иванович си носеха едно и също за ядене. Всички се развеселиха при вида на краставицата, тя бе обявена за неподходяща за ядене и изхвърча през прозореца. Поради това Василий Иванович получи най-малката порция салам.
Караха го да играе на скат, безпокояха го, разпитваха го, проверяваха дали можеше да намери на картата маршрута на предприетото пътешествие, - с една дума, всички се занимаваха с него, отначало добродушно, а след това все по-заплашително с приближаването на нощта. И двете девици се казваха Грета, рижата вдовица по нещо приличаше на самия петел-водач; Шрам, Шулц и другият Шулц, пощенският чиновник и неговата жена, всички те постепенно се сливаха в едно, срастваха се, образувайки едно общо, меко, многоръко същество, от което нямаше мира. То го обгръщаше от всички страни. Но изведнъж на някаква станция всички изскочиха навън, а навън вече беше тъмно, макар и на запад все още да розовееше някакъв издължен облак, и, пронизвайки душата, малко по-надалеко от линията светеше и трептеше звездата на един фенер, светлината му се процеждаше през бавния дим на локомотива, и в мрака свиреха щурци, и отнякъде се носеше ухание на жасмин и сено, моя любов.
Нощуваха в някаква наклонена гостилница. Дървениците са ужасни, но в движението на копринената пеперуда. Пощенския чиновник бе разделен от жена му, която бе настанена с рижавата, и беше подарен за през нощта на Василий Иванович. Леглата заемаха цялата стая. Бяха постлани с пухени дюшеци. Чиновникът каза, че нещо не му се спи, и подробно взе да разказва за своите впечатления от Русия, малко по-подробно, отколкото във влака. Той бе упорито и обстоятелствено чудовище в арестантски долни гащи, със седефени нокти на мръсните крака и мечешка вълна между дебелите му гърди. По тавана се стрелкаше нощна пеперуда, и се блъскаше в собствената си сянка. - В Царицин, - разказваше чиновникът, - и сега има три училища: немско, чешко и китайско. Във всеки случай така разправяше моят зет, който беше ходил там за да монтира трактори.
На другия ден от ранно утро до пет часа следобед вдигаха прах по шосето, лениво преминаващо от хълм на хълм, а след това тръгнаха по един зелен път през гъста борова гора. Василий Иванович бе най-малко натоварен и му връчиха да носи под мишницата огромен кръгъл хляб. Как само те ненавижда, о насъщни! Но все пак неговите услужливи и опитни очи забелязваха всичко което трябваше. На фона на боровия мрак на невидима паяжинка вертикално е увиснала суха игличка.
И отново се намъкнаха във влака, и отново беше някак пусто в малкия, без преградки вагон. Другият Шулц започна да учи Василий Иванович да свири на мандолина. Всички много се смяха. Когато и това им омръзна, измислиха интересно забавление, което се ръководеше от Шрам; ето в какво се състоеше то: жените лягаха на предварително избрани пейки, а под пейките вече се бяха скрили мъжете, и когато под една или друга от тях се подадеше някое зачервено лице или голяма ръка, разперила пръстите си под полата на жената (която изпищяваше), тогава ставаше ясно кой на кого се е паднал. На три пъти Василий Иванович лягаше в противната тъмнина, и три пъти на неговата пейка нямаше никого, когато той изпълзяваше из-под нея. Обявиха го за загубил играта и го накараха да изяде един фас.
Прекараха нощта на сламени дюшеци в някакъв плевник и рано-рано се вдигнаха и тръгнаха пеша. Наоколо борове, стръмнини и пенещи се рекички. Поради жегата, песните, с които непрекъснато трябваше да си дере гърлото, Василий Иванович така се измори, че по време на обедната почивка веднага заспа и го събудиха неговите спътници, които шляпайки го, се правеха, че убиват мними мухи, които уж го бяха накацали. А след още около час ходене изведнъж му се откри именно онова щастие, за което той бленуваше полусъзнателно.
Това бе едно чисто и синьо езеро с необикновен блясък на водната повърхност. По средата напълно се отразяваше един голям облак. На отсрещната страна, на хълма, гъсто обрасъл с дървесна зеленина (която е толкова по-поетична, колкото е по-тъмна), се извисяваше право от дактил на дактил някаква старинна черна кула. Разбира се, такива пейзажи в средна Европа има колкото искаш, но именно, именно този, поради неизразимата и неповторима съгласуваност на трите му съставни части, поради неговата усмивка, поради някаква тайнствена невинност, - любов моя! мила моя! - беше някак си единствен, и скъп, и отдавна обещан, и така близък на съзерцаващия, че Василий Иванович дори притисна ръка към сърцето си, сякаш за да се увери, че то е на мястото си, за да го подари някому.
Малко встрани Шрам, сочейки във въздуха с тоягата на водача, насочваше към бог знае какво вниманието на екскурзиантите, които бяха заели любителски пози по тревата, а водачът седеше на един пън, с гръб към езерото, и похапваше. Полека-лека, обърнал гръб на всички, Василий Иванович тръгна към брега и приближи някакво ханче, където, прилегнало към земята, и смеейки се и ревностно махайки си опашка, го приветстваше някакво все още младо куче. Заедно влязоха в къщата, която бе шарена, двуетажна, с намигащ прозорец под изпъкналия керемиден клепач, и намери стопанина, едър старец, с неясно инвалидна външност, толкова лошо и меко говорещ на немски, че Василий Иванович премина на руски, но онзи нещо не го разбираше и сякаш насън продължаваше да говори на езика на своя си живот, на своето семейство. На горния етаж имаше една стая за посетители. - Знаете ли, аз ще я наема за цял живот, - сякаш изрече Василий Иванович, още щом влезе в нея. Стаята не се отличаваше с нищо особено, - напротив, това бе най-обикновена стаичка, с червен под, с цветове от лайкучка, изрисувани по белите стени, и неголямо огледало, наполовина покрито със запарка от лайкучка, - но през прозореца ясно се виждаше езерото с облака и кулата, в едно неподвижно и съвършено съчетание на щастието. Без да разсъждава, без да вниква в нищо, единствено безпрекословно отдавайки се на привличането, чиято истина се съдържаше само в неговата сила, неизпитана до този момент, Василий Иванович в продължение на една слънчева секунда разбра, че тук, в тази стаичка с този прелестен до просълзяване пейзаж, който се виждаше от прозореца, най-накрая ще намери онзи живот, който винаги бе желал. Как именно ще протече този живот, какво точно ще се случи тук, това не му бе известно, разбира се, но всичко наоколо беше някаква помощ, обещание и радост, така че нямаше никакво съмнение в това, че той трябваше да заживее тук. За един миг той съобрази как ще направи така, че да не се връща повече в Берлин, как ще поръча да му изпратят цялото му неголямо имущество - книгите, синият костюм, нейната фотография. Всичко изглеждаше толкова просто! Той печелеше при мен достатъчно за един скромен руски живот.
- Приятели, - извика той, след като дотича бързо долу на крайбрежната полянка. - Приятели, сбогом! Завинаги остава ето в онази къща. Ние с вас трябва да се разделим. Няма да продължавам по-нататък. Никъде няма да ходя. Сбогом!
- Чакай, чакай, как така? - със странен глас проговори водачът, като направи малка пауза, в продължение на която усмивката на устните на Василий Иванович бавно гаснеше, а в това време седящите на тревата се изправяха и го гледаха с вкаменени погледи.
- Ама какво? - смотолеви той. - Аз сега реших ...
- Млъквай! - със страшна сила изкрещя изведнъж пощенският чиновник. - Опомни се, пияна свиня!
- Почакайте, господа, - рече водачът, - един момент, - и като се облиза, той се обърна към Василий Иванович.
- Вие, изглежда, наистина сте си пийнали повечко, - каза той спокойно. - Или сте се побъркали. Вие сте на увеселителна екскурзия с нас. Утре по предварително избрания маршрут - погледнете билета си - ние всички заедно се връщаме в Берлин. Не може и да става дума за това, някой от нас - в случая вие - да се откаже от съвместното ни пътуване. Днес ние пяхме една песен, - спомнете си, какво беше казано в нея. А сега, достатъчно! Хайде, стягайте се деца, продължаваме нататък.
- Чака ни бира в Евалд, - ласкаво каза Шрам. - Пет часа с влак. Разходки. Ловният павилион. Въгледобивните мини. Сума ти интересни неща!
- Аз ще подам оплакване, - завика Василий Иванович. - Върнете ми раницата. Имам право да остана където желая. Та това е истинска покана за екзекуция, - сякаш добави той, когато го подхванаха под мишниците.
- Ако трябва ще ви носим, - каза водачът, - но това едва ли ще ви бъде приятно. Отговарям за всекиго от вас и ще върна обратно всекиго от вас жив или мъртъв.
И като в някаква кошмарна приказка, повлечен по горския път, притиснат, задушен и с извити ръце, Василий Иванович не можа дори да се обърне и само усещаше, как сиянието зад гърба му се отдалечаваше, разчленявано от дърветата, и ето че вече го няма, и наоколо чернее само бездействено роптаещият гъсталак. Още щом се настаниха в вагона и влакът потегли, започнаха да го бият, - биеха го бавно и доста изтънчено. Измислиха, между другото, да му пробиват дланта с тирбушон, а после и стъпалото. Пощенският чиновник, който беше посещавал Русия, направи от пръчка и колан нещо като камшик, с който започна да действа, ловко като дявол. Юнак! Останалите мъже използваха предимно железните си токове на обувките, а жените се задоволяваха с пощипвания и плесници. Беше повече от весело.
След завръщането си в Берлин той ме посети. Беше много променен. Седна тихо, сложи ръцете си на коленете. Разказваше ми. През цялото време повтаряше, че е принуден да се откаже от заеманата длъжност, като се молеше да го пусна, казваше, че не може повече, че няма повече сили да бъде човек. И аз, разбира се, го освободих.
Мариенбад, 1937 г.