автор: phifo

Пак е развързан последният възел на вятъра.
Хоризонтът наточи във слънцето тънкия нож.
И пропадна небето, натежало до вчера от влагата,
а градът ще прозира по-висок и добър тази нощ.

Затрептява над сградите въздуха в светло предчувствие.
С тънки нишки обвива косите зеленият здрач.
А земята е жива, но затрупана долу под партера
и не иска да слуша за нашия смях или плач.

И надмогнал природата, любопитния клон на дървото
ще надникне в прозореца, който вечности странно блести.
И ще тупат по пътя узрелите кестени топло
като ритъм в любим, но забравен с годините стих.