автор: Mojsei

1.Лазарев прави разсъждение, което привлича вминанието ми, когато пише следното:
"Това, което е вътре във вас, не ви принадлежи. И не натиквайте навътре личните си проблеми. Запомнети за цял живот едно нещо: чувството на любовта не ни принадлежи, ние нямаме право да се докосваме до него, нямаме право да го подчиним на себе си, не можем да го ръководим. Ние сме част от любовта, която се намира вътре в цялото, а частта няма право да посяга на цялото. Чувството на любовта е свещено и неприкосновено. Ние му служим, а не то на нас. Ние нямаме право да убиваме любовта, нито към другите хора, нито към себе си - това е наказуемо. Ако вие приемете и почувствате това, няма да имате проблеми".(с.425-426). Нека да направим опит да поставим нещата на мястото им! Има едно състояние на съществуването, което аз наричам "безпроблемно" и това е състоянието, при което проблемите се разрешават със самото им възникване. Точно тово е нормалното съществуване, при което индивидът се възпроизвежда като цялостен. Още древните са прозряли, че единственото, което действително ни принадлежи е това, което е вътре в нас. Но при безпроблемното съществуване няма как проблемите да се натикват навътре, защото такива просто няма, поради своевременното им разрешаване. Любовта е онази споделена цялост, която всеки от партньорите носи в себе си като част на своята индивидуалност и затова всеки е отговорен наравно с другия да я пази като свещена и неприкосновена, за който и да било друг. Тогава ние управляваме любовта, а не тя нас, защото в този случай - когато тя започне да ни управлява, ние ставаме нейни жертви. Любовта, в своята цялост, е част от нас, но такава част, в която всеки пребивава в другия със собствен дял. Съпреживяването е основен механизъм за установяване на наличието на любовта.


2.Говорейки по въпросите на изкуството, Лазарев посочва нещо важно, когато пише следното: "Колкото и да е странно, формирането на новото мислене направо води към болестта. Нивото на енергетиката дотолкова е нарастнало, че неправилното емоционално отношение към света води до силна подсъзнателна агресия и се блокира от болести."(с.429).Отношенията между хората са объркани исторически и тяхното разплитане става твърде, твърде мъчително. Безпроблемното съществуване, за което стана дума по-горе, предполага наличието на текущ възпроизводствен процес, а такъв не може да се постигне и вместо в общуване помежду си, хората влизат във връзка помежду си, която е от контактен тип и води най-често до конфликтуване. При това положение и енергетиката придобива високи стойности. А обществото възпроизвежда хора с увредена чувствителност, което обяснява неправилното емоционално отношение между тях. При такава ситуация за какво ново мислене може да става въпрос.


3.Лазарев посочва нещо, което изцяло е некоректно:"В обикновения живот с нас се случват събития, към които се приспособява душата ни, която се смята за първична, а събитията - за вторични"(с.431). Такъв въпрос за обикновения живот не съществува. Тук причинно-следствената връзка постоянно се мени в такава мрежа, че не може да се говори за първично и вторично. Но обясненията на този амтор показват неговата теоретична ориентация, при която за първично той взема съзнанието, а за вторично материята, а това е проява на идеализъм в мирогледната ориентация.


4.
Срещам се с позиция на поет,
правилно посочващ поведението безпътно,
но веднага става той предвзет,
стимулирайки го до престъпно…

Няма връщане в любовта обратно,
щом се гази постоянно в кал
и тогава става безвъзвратно,
губенето на предишна жал.

А безпътицата за мнозина е съдба,
но нещата трябва да се казват ясно,
а когато пък поетът е жена,
драматизмът придобива и звучение бясно.

Не я увъртай таз безбрежност,
оставайки си на пустинен бряг,
на който няма нежност
и няма ги вълните в своя бяг.

Любовта, когато се прекърши,
става друго нещо -
животът е готов да свърши
и затова перото трябва да е вещо.

Смъртта на любовта е туй начало,
което в сластта отвежда,
а тя е друго огледало,
не даващо импулса на надежда.

И ето, чувам да твърдиш,
това, което е безумно:
в преструвка почваш да гориш,
представяйки измислицата умно.



5.
С Вики зная, че рискувам,
с номерата й коварно безобразни,
но така успявам да рисувам
сценки поетични - разни.
Чрез любовна екзукуция,
в засадената от нея ръж
иска в спомена си - куция,
да възкръсне образа на мъж.
Тя продукт е на средата
и затуй съвсем не хае-
носи в себе си бедата,
а на гнило тя ухае.
Ех, такава си е Вики
и в поредната си поза:
прави тя замислен вик … и
друг да пише диагноза.


6.
Разстоянията
не са заблуда,
когато любовта
изгражда
общия ни път,
а той,
в разлъката ни луда,
не ще сломи
семеен кът,
чрез който бият
нашите сърца,
под напора
на буйната стихия,
а в нея,
с грейнали лица,
от блаженството
непрестанно пия.


7.
Когато се разтвориш в тишината нощна,
дори да те приемам само в рими,
любовта ще бъде толкоз мощна,
че мъките в разлъката ще бъдат поносими.

Когато се превърнеш в мечта,
която в сърцето да живее,
дори единствено в полето на речта,
естеството ми чрез теб ще се родее.

Тогава любовта ни няма да е блян,
а аз наистина ще съм любим
и не измъчен, а засмян,
ще отхвърля порива ти мним.

Защо е мила, таз тревога
в безумната, измислена раздяла?
Нали показах ти, че мога
душата ти от черна да направя бяла?!


8.
А залезът прегръща в единство
деня и бликащата нощ,
показвайки ми тяхното роднинство
в особена - отиваща си и промъкваща се мощ.
В отблясъците дневното светило
се бори сякаш с нахлуващия мрак,
а на душата ми е толкоз мило-
в този сумрачен, вечеран злак.